едва неколцина. Най-накрая командирите разкриха истината — войниците говорели, че той искал само да разбере кой от тях харчи повече, отколкото печели.
Те смятаха, че той, иска да ги излъже. Това го нарани повече от всичко друго след онзи ден в Индия. Александър не можеше да го проумее. Аз обаче можех — колкото по-близо отиваше до нас, толкова той ставаше по-чужд за тях.
Тогава Александър нареди да разположат маси навсякъде във военния лагер и заповяда на ковчежниците си да седят там без никакви свитъци или каквото и да било за писане. Всеки войник, който покажеше документ за размера на дълга си, получаваше парите за него и нищо не се вписваше. Това великодушие струваше на Александър ни повече, ни по-малко от десет хиляди таланта. Реших, че така поне ще им затвори устата за известно време.
Пролетта вече настъпваше. Човек можеше да усети събуждащия се живот покрай бреговете на реката. Скоро щяха да цъфнат и лилиите. Една сутрин, когато отидох на езда с Александър, той погледна към хълмовете и попита:
— Къде се е намирал твоят дом?
— Ей там, при онзи зъбер. А онова, сивото, което прилича на скала, беше наблюдателната кула.
— Добро място за укрепление. Искаш ли да отидем до там и да го видим?
— Не Александър, ще ми дойде твърде много.
— Добре, няма да ходим. Чуй сега една новина, която запазих за теб. Спомняш ли си, че преди пет години ти казах, че започвам да създавам армия от персийски момчета?
— Помня. Бяхме в Бактрия. Нима само пет години са минали оттогава?
— Наистина изглеждат повече. Вложихме много усилия и направихме много неща за това време. Е, петте години изминаха. Момчетата са готови и са на път към Суза.
— Това е чудесно, Александър.
Шест години, откакто дойдох при него, и тринадесет — откакто напуснах онези стени, яздейки до отрязаната глава на баща ми.
— Хайде да се надбягваме до дърветата! — внезапно каза Александър.
Галопът ме освободи от обзелата ме тъга. А той искаше точно това. Когато оставихме конете си да починат, той продължи:
— Тридесет хиляди войници. И всичките осемнадесетгодишни. Мисля, че наистина ще видим нещо интересно.
Седем дни по-късно те пристигнаха в Суза. Александър нареди да издигнат подиум върху терасата на Двореца. Оттам той и генералите му щяха да наблюдават парада. Малко по-късно от лагера им, отвъд стените на града, дочухме македонската сигнална тръба: „Конница, напред!“
Те се появиха строени в отряди, с македонски дрехи и въоръжение, но върху хубави персийски коне, а не върху гръцките дребосъци. Персийците от Персида яздеха начело.
Персиецът си е персиец, независимо дали е в македонски дрехи или не. Офицерите не им бяха отказали онези малки подробности, които придават един по-друг вид — бродирано седло, броня с емблема, някой вимпел върху македонската пика, бляскава и пищна юзда или някое цвете, забучено в шлема. И най-вече — техните лица бяха персийски.
Съмнявам се, че всички са били събрани по тяхно желание. Но сега те се гордееха със своето обучение. Всеки отряд яздеше с изправени копия и гордо вдигнати глави през площада. Вървяха бавно, в такт с музиката. Пред подиума на Царя вдигаха конете на задни крака и го поздравяваха с копията си. След това показваха различни тънкости на езда, поздравяваха отново и се отдалечаваха в галоп, докато се приближаваше следващият отряд.
Цяла Суза излезе да наблюдава парада от покривите на къщите и от стените на крепостта. Площадът бе препълнен и с македонци. Никой не отрича, че те бяха най-добре обучената армия в света. Те също можеха да направят бързо и точно всичко, което тези млади хора показваха. Но ние имаме повече чувство за изящество и финес. Александър също го притежаваше.
Когато завърши този дълъг преглед на войската, Александър се прибра с грейнало лице. Заедно с него бяха персийците от царската охрана — Оксатрес, братът на Роксана и един от синовете на Артабаз. Докато разговаряше оживено с тях, Александър улови погледа ми от другия край на Голямата Зала и се усмихна. Дойде да си легне късно.
Беше останал да разговаря и да пие, както правеше винаги, когато беше щастлив.
Прегърна ме, и се усмихна:
— Никога не съм виждал толкова много красота за един ден. Какво ще кажеш, не съм ли избрал най- доброто? — Той ме погали нежно по косата. — Знаеш ли как нарекох тези момчета? Нарекох ги „моите Наследници“.
— Александър, — казах аз, докато събличах хитона му, — нарече ли ги така пред македонците?
— Защо не? Те също ще ми отгледат наследници. Какво те прихваща?
— Не знам. Ти не си взел нищо от тях. Но те не обичат ние да показваме превъзходство и достойнство.
Той стана — облечен само в многобройните си рани — и отметна косата си. Виното не беше замъглило погледа му. Напротив, в него имаше повече блясък и жар.
— Да мразиш превъзходството, значи да мразиш боговете. — Александър изрече тези думи толкова високо, че телохранителят надникна в стаята, за да види дали всичко е наред. — Човек трябва да го приветства винаги и навсякъде, дори и сред непознатите народи, дори и в най-отдалечените кътчета на земята. И още — човек никога не трябва да го омаловажава или да говори с пренебрежение за това.
Започна да крачи нервно из стаята.
— Открих тези качества в Цар Пор, — продължи той — макар неговото черно лице да ми изглеждаше странно. Откривам тези качества и сред твоя народ. И именно от уважение към това аз обесих персийските сатрапи наравно с македонските. Да извиня техните престъпления под предлог, че те са присъщи на местните обичаи и нрави, би било неуважение.
— Така е. Ние сме древно племе. И разбираме тези неща.
— Тези неща и много други — каза той и разкърши рамене.
Гърците са написали, че по това време Александър ставал все по-избухлив и раздразнителен. Това въобще не ме изненадва. Александър искаше да бъде Велик Цар не само по име, но и на дело. А всичко, което правеше в името на това, бе мразено и отхвърляно от собствения му народ. Едва неколцина приятели го разбираха. За Хефестион признавам без никакво колебание. Колкото до останалите, те по-скоро предпочитаха да го видят като господар на един народ от роби, а себе си — като по-малки господари. Те не Скриваха чувствата си към новите войници. И още нещо. Макар и заздравяла, раната от Индия продължаваше да го боли и той се уморяваше много по-бързо, отколкото преди. Но Александър по-скоро би умрял, отколкото да си признае това.
Пак гърците твърдят, че ние сме го били развалили с нашето раболепие. Може би в очите на такъв груб и примитивен народ това наистина изглежда така. Ние знаехме, че ще го накараме да привикне към изисканите обноски на един изтънчен двор. А той знаеше, че това е необходимо. Ако персийците започнат да укоряват един Цар, те ще го сметнат за жалък варварин без възпитание и самоуважение. Да служат на такъв човек за тях би било унижение. Всеки глупак в Персия го знае. Така че пиша това за невежите.
Нима те загубиха нещо заради нас? Александър им раздаде огромни зестри и дарове. Плати им дълговете. Организира в тяхна чест грандиозно шествие с купища подаръци и награди за смелост и добра служба. И въпреки всичко, когато след това той взе в Почетната конница няколко видни персийци с отлични качества, македонците се почувстваха обидени и възнегодуваха. Дори и да е бил понякога раздразнителен и суров, те сами си го изпросиха. С мен не се държеше така.
Пролетта беше към края си. Александър реши да прекара лятото в Екбатана, както правеха Великите Царе преди него. Повечето от войниците, предвождани от Хефестион, трябваше да тръгнат нагоре по долината на Тигър към Опис91, откъдето един добър път води през проходите. А той самият искаше да види нещо ново и замина към Опис по вода. В долното си течение Тигър не е така буен и негостоприемен. Пътуването беше приятно. Реката лъкатуши през палмови горички и покрай плодородни поля. Корабът не беше с гребци, а с волове, които въртяха водните колела. Реката беше пълна със стари, отдавна неизползвани бентове. Почти се шляехме, без да си даваме никакъв зор. Спяхме или на
