Мариан Реняк
Опасните пътеки
На другарите, които отдадоха живота си по опасните пътеки, както и на тези, които ги извървяха докрай, с призива и техните спомени да станат свидетелство за истината на онези дни.
1
Опитвах се да заспя, напразно. И се отказах от тази мъчителна борба за сън. Часовете се изнизваха безмилостно бавно. Погледнах стрелките на часовника в светлинката на цигарата. Наближаваше два часът. Значи оставаха още седем часа. От опит знаех, че най-тежко се понасят последните часове преди всяка сериозна акция. Напрежението нараства, нараства и изведнъж — облекчение. Настъпил е мигът да се действува.
В стаята не беше тъмно. Лесно различавах очертанията на гардероба, масата и няколкото стола. През отворения прозорец надничаше месечината.
Пак посегнах към цигарите. Пакетчето беше празно. Извадих от чантата последните запаси. До сутринта щяха да стигнат. Засега бях наел квартирата за две седмици. Беше мебелирана доста скромно, но аз не държах на луксозната обстановка. Най-важното беше да се установя някъде и да минавам за обикновен летовник. Тази „легенда“ беше абсолютно необходима при моето положение — както по отношение на своите, така и на противника. Вчера следобед слязох от колата на Стария пред Нови Тарг. От този миг трябваше да действувам сам. Всякакъв контакт с моето ръководство беше най-малкото нежелан.
Играех ролята на човек в нелегалност, надянал неговата „вълча кожа“. Тя изискваше от мен да се владея без почивка. Една погрешна стъпка можеше да провали подготвената с толкова труд акция. И резултатът би бил не само провал…
Пристигнах от Нови Тарг в Рабка рано следобед. Изпълних целия ритуал на човек, дошъл тук на почивка. Сам избрах тази невзрачна вила. След кратък пазарлък с бъбривата и много любопитна хазайка станах пълноправен квартирант. За колко време? Всичко зависеше от утрешната среща. Тя щеше да бъде началото на опасната игра. Отсега беше трудно да се предвиди всичко. Имаше прекалено много неизвестни.
Мислите ми упорито се връщаха към възложената задача. Събитията от последните дни преминаваха в съзнанието ми като на филмова лента. Развитието на акцията се прекъсваше с наемането на стая от „летовника“, а мисълта за предстоящото се връщаше като досадна муха. Нали аз бях един от главните участници в смело замислената операция на Държавна сигурност. Майорът я нарече важна партия в играта, подета от оперативната група. Запомних това определение. Бях дълбоко убеден, че той е прав.
В единайсет трябваше да се срещна със свръзката. После ме чакаше решаващият разговор с атамана. Повторих наум паролата. Не биваше да пропусна нищо. Трябваше да помня всички подробности. Бях ги заучавал близо две седмици. Име, фамилия, произход, дейност по време на окупацията, пребиваване в чужбина…
Трябва да изиграя тази роля безпогрешно. Трябва да я играя навсякъде, където се намирам от сега нататък. По тези места „те“ вероятно имат добро разузнаване. Не се знае с кого ще разговарям, кой е агент на врага. Може би дори моята хазайка? Кой би могъл да знае?
Опитвам се мислено да проведа утрешния разговор с главатаря на бандата. Напразни усилия. Сам не ще запълня продължението на филма. Заместник-началникът на Воеводското управление разговаря с мен часове наред. Разработвахме няколко варианта. Бихме могли да обмислим много повече, ала това би било напразна работа, трудно е предварително да намериш рецепта за бъдещото си поведение.
Почти машинално вадя цигара. Пак се връщам към последните дни. Повтарям ролята си като актьор преди премиерата. Обаче актьорът може да разчита на су-фльора. Офицерът от Държавна сигурност, който при известни обстоятелства тръгва на среща с врага, е като сапьора в акция — греши само веднъж.
Преди две години изпаднах в подобно положение. Тогава бях получил първата си сериозна задача. Нашата група се стараеше да обезвреди една опасна банда, укриваща се в Неполомицката гора. Бандата се прехвърляше от едно място на друго. Нападаше близките околии. Бандитите бяха извършили и редица убийства. Украсяваха се с перцата на борци за миколайчиковска Полша. Под това прикритие тероризираха населението. В действителност грабеха за собствено обогатяване. Бандата пречеше на нормалния живот в този край.
Заловихме един от бандитите. Нашите момчета го измъкнаха като гнила круша от сламата. Беше заспал пиян у своята любовница. Пристигнал в Краков за няколко дни. Веднага попадна в ръцете ни. Познавахме го вече под псевдонима Мшчиви1. Беше член на същата банда и доверен човек на главатаря. След три дни, прекарани в ареста, омекна, обхванат от панически страх. Срещу собственото си освобождаване предложи да ни заведе при бандата. Знаеше къде са явките й.
Решено бе да се рискува. Мшчиви бе освободен. Цената на евентуалните жертви от бандата беше несъизмерима с взетото решение да се освободи един главорез. Можеше да се предположи, че вестта за задържането му още не е достигнала до Неполомице. Той е смятал да прекара в Краков няколко дни, но беше заловен първата нощ след пристигането си. Значи неговото отсъствие не би трябвало да събуди подозренията на главатаря. В противен случай той би бил провален и следователно — безполезен за нас.
Но на Мшчиви не можехме да гласуваме такова доверие, че да го пуснем сам в бандата. Наистина, той беше разкрил имената на няколко души, чието арестуване обаче би било равнозначно с разкриването на ролята на Мшчиви в бандата. А тогава би загинал от нейните ръце.
На адреса на една от явките на главатаря Мшчиви изпрати свръзка. Предаде му нашето поръчение — писмо, с което уведомяваше, че е установил контакт с „група“ сигурни хора. Те предлагат съвместно нападение на автомобила, с който ще бъдат превозвани пари за Бохня. „Групата“ е добре осведомена.
Предложението беше съблазнително. Те глътнаха примамката. Главатарят изпрати отговор. Искал да обсъди въпроса. Постави обаче условието от „онази група“ с Мшчиви да дойде само един човек. Определи среща през нощта.
На мен се падна ролята на човека от „онази група’“. Никога няма да забравя това. За първи път се сблъсквах с врага така отблизо. Предстоеше вълнуващо преживяване независимо от изхода на акцията. Знаех, че главатарят на бандата е престъпник без всякакви скрупули, готов на всичко.
В Неполомице пристигнахме следобед. Мшчиви и аз — офицер от Държавна сигурност. Мшчиви проявяваше нервност. Дали беше честен спрямо нас?
И аз едва сдържах нервите си. Ще изиграя ли добре ролята на бандит? Ще успея ли да ги склоня да проведем „съвместно“ нападението върху колата с парите? Именно то беше претекстът за организиране на капана. Ще изпълня ли задачата си както трябва?
Стигнахме до мястото на срещата. Лунна есенна нощ. Междуселски път. От дясната му страна стърнище. По-нататък потънали в сън сгради. От време на време долита кучешки лай. Вляво гъст ракитак. После едва различимите контури на гората. Неизбродната Неполомицка гора.
— Тук — прошепна моят водач. Сигурен бях, че няма оръжие. Аз бях облечен в лятно пардесю, от онези, дето се носеха при акции по време на окупацията. Двойни джобове. Пъхайки ръка уж в джоба, а всъщност под пардесюто, можеш незабелязано да грабнеш пистолета и да изстреляш целия пълнител. Можеш да стреляш и от джоба. Обаче тогава след първия изстрел пистолетът често заяжда. Не повтаря. Джобът пречи.
Стиснах студената дръжка на пистолета. Освободих предпазителя. Куршумът беше в дулото. Трябваше да бъда готов за всякаква изненада.
— Мшчиви, сигурен ли си, че е тук? — попитах.
— Да, сигурно всеки момент ще дойде. Седнахме в ракитака. Очакването беше мъчително. „Дали ще дойде? — мислех си. — А може би знае, че съучастникът му е бил арестуван? Тогава бандата ще ни направи на решето.“
— Идва — прошепна Мшчиви, който пръв дочу стъпките на приближаващия се. — Ще излезем, след като се убедя, че е той.
