на бандата и дали Харнаш действително разполага с двеста законспирирани сътрудници. Той се измъкна с няколко общи фрази.
— Когато има задачи за моята — той подчерта последната дума — област, тогава ще говорим. Когато се опознаем по-добре… — добави полу на шега.
— А сигурен ли сте, че тези, над които искате да изпълните смъртни присъди, наистина са действували против групата? — рискувах изведнъж с още един въпрос. Безпокоеше ме вероятността пак да паднат жертви от ръцете на „Вярусите“. Как да предотвратим това?
— Има улики, но не съм сигурен — отговори той. — Обаче какво от това, че заради един виновен някой невинен ще си отиде бадева! Куршумът в челото е най-доброто предупреждение — подхвърли с ненавист в гласа главатарят на бандата.
Една стърчиопашка кацна на шипката до входа на пещерата. Харнаш събра от вестника шепа трохи и ги хвърли под храста. Птичката затрепка с крилца и уплашена отлетя.
— Ситуацията във вашата област ще обсъдим подробно при следващата среща — обобщих, като специално подчертах думите вашата област, понеже се ориентирах, че атаманът е особено чувствителен на тая вълна. — При положение че групата „Вяруси“ приема предложението на моето ръководство, трябва да уточним условията на контакта, тоест деня и мястото на нашата лична среща, както и резервната двустранна връзка чрез свръзки, ако се случи нещо непредвидено.
Предложих на Харнаш като място на срещата ни в Краков бар „Зачише“ на улица „Потоцки“. Описах му разположението на заведението. Във втората зала всеки петък в тринайсет часа ще седи свръзка на щаба за диверсии. Изпратеното от командира на групата лице ще я разпознае лесно по халбата бира, поставена върху книга със синя подвързия, тогава то трябва да се приближи и да подаде паролата: „Не сте ли забелязали син чадър?“ Когато свръзката отговори „Не, но заповядайте, седнете“, то трябва да седне и да й връчи половинката на тази банкнота от пет злоти.
Извадих банкнота от пет злоти, скъсах я, съединих двете части — пасваха. Дадох едната част на Харнаш, а другата прибрах в джоба на винтягата си.
— Тази част от банкнотата ще бъде в нашия човек, който ще чака в бара. Двете части трябва да пасват идеално, само тогава ще бъдем абсолютно сигурни, че е установен контакт между съответните хора.
На свой ред предложих Харнаш като домакин (пак не пропуснах да подчертая, че той се намира на своя територия) да определи мястото на нашата лична среща и резервното място за контакт на свръзките в района, където ще се намира групата.
Главатарят на бандата се замисли, след което предложи да запазим същия начин, по който стигнах до него. Съгласих се да оставим непроменено мястото на срещата на моста в Нови Тарг, но само като място за среща с нашата свръзка. Приехме вече познатите ми разпознавателни знаци и паролата. Свръзката на бандата щеше да чака там всеки понеделник в единайсет часа. Редно беше да накарам Харнаш да определи и място за нашата лична среща. Забелязах, че той се опитва да избегне това. Накрая отстъпи и след дълго обмисляне предложи да се срещнем при развалините на изгорялата хижа на Старе Верхи.
Нямах представа къде да търся тези Старе Верхи. Наистина някъде бях чувал това име, но не знаех за какво се отнася. Той ми обясни, че през Старе Верхи преминава туристически маршрут, който понастоящем е слабо оживен, но е маркиран.
Уточнихме се нашата среща да се проведе в сряда в петнайсет часа.
— На срещата сам ли ще дойдеш? — запита Харнаш.
— Както днес — отговорих и се престорих, че не разбирам защо ми задава такъв въпрос. Продължаваше да души. Че и какви доказателства имаше да ми вярва?
— Рабка е хубав курорт, нали? — продължи той. — Оттам през Мачейова може да се стигне до Старе Верхи за два часа.
„А може би се чуди защо съм отседнал именно там — помислих си. — Опипваш ме ти, чакай тогава, и аз ще ти го върна…“
— Закотвих се в Рабка, както знаете — по петите ми се мъкнеше ваш човек, но го правеше некадърно. Отначало си помислих, че е някой чужд, ДС държи под око новопристигащите. Измъкнах му се преди срещата в Нови Тарг. В Рабка съм наел стая, не нося нищо, което може да ме компрометира. Добрата легенда върши повече работа от пистолет; кой ще докаже, че не съм обикновен почиващ?
— Хитро измислено — оцени Харнаш и сам си призна, че ми е дал охрана. Така се изясни историята с мъжа с кафявия каскет.
— Обичам да се грижат за моята сигурност — прекъснах го, — но предпочитам да съм предупреден за това. Трябва да бъдем почтени един към друг!
Печелейки известно преимущество, завърших разговора със същия тон. Предупредих го, че на следващата среща, само след четири дни, групата ще получи задачите. Затова до моето идване не трябва да влизат в очите на ДС, трябва да се укрият в сигурна явка. Някаква акция или изпълняването на нова присъда в района биха предизвикали акции на ДС, които биха попречили на нашите планове. Харнаш мърдаше неспокойно мустака си, обаче се съгласи, че съм прав. Май успях да замразя временно дейността на бандата.
Разговорът с главатаря на бандата беше към края си. Взехме си довиждане, като аз се постарах да изпълня специална церемония, с която да полаская амбициите му и да оставя добро впечатление.
Изкачихме се на хребета. Още веднъж се обърнах към „колебата“. Какво преживях тук за по-малко от три часа! Ако нямах късмет, кой знае какво щеше да ме сполети. Взех си довиждане и с Шатан, и с другия с автомата — още не знаех неговия псевдоним. Дангалакът, който не много отдавна ме охраняваше, беше някъде далече, вероятно на наблюдателния пункт.
Слънцето вече клонеше към заник, планината променяше цветовете си, от котловината повяваше хладина, откритите преди това като на длан долини сега бяха замъглени, потънали в сянка.
Харнаш извика свръзката. Тя се показа иззад един хвойнов храст, държеше забрадката си в ръка, прикрепената преди на главата й плитка сега падаше на раменете й. Отупа от боровите иглички смачканата си пола и се приближи до нас.
— Зошка, заведи господина до пътечката на поляната — нареди Харнаш.
Вървях първи, сега не чувствувах умора, зад мен тя се позабавяше. Когато слязохме, погледнах към хребета, съзрях силуета на някакъв от „Вярусите“, може пък и да ми се привиждаше. Бързо преминахме над потока. Сякаш се носех на крила. В края на гората се сбогувах с момичето. Оттук знаех пътя. Сега колкото се може по-бързо при Стария…
— Наредиха ми да се върна — рече тя.
— Връщай се — казах и подхвърлих: — Имаш хубави очи, Зошка…
4
Колелата на влака изтракаха глухо по моста над улица „Любич“. Закопанският влак бавно изпълзя на перона. Завърнах се в Краков. Небръснат и мръсен, изскочих от претъпканото купе, бързо преминах през пероните и гарата и заедно с група пристигащи на работа мъже излязох на пустия по това време площад пред Краковската централна гара.
Твърде много неща бях преживял, за да можех да ги асимилирам през няколкочасовото пътуване от Нови Тарг до Краков. Не се чувствувах уморен, въпреки че през последното денонощие не бях мигнал. Струваше ми се, че се връщам от експедиция в друг свят, разположен далече от живота.
Гаровият часовник показваше шест. Градът се будеше от сън. Сините трамваи преминаваха мързеливо край гарата. Исках възможно най-бързо да се свържа със Стария, да разкажа за срещата с бандата и Харнаш, да споделя с него богатите преживявания. Идеше ми да преместя стрелките на часовника с два часа напред, нали толкова рано не вървеше да звъня, нямах причина за паника.
Бавно подминах трамвайната спирка и така стигнах до Плантите. По страничните алеи нямаше жива душа, върху настилката беше нападал кестенов цвят. Тук-там пред къщите се мотаеха портиерите, започващи сутрешното почистване на улиците. Дойде ми на ум за мъжа с кафявия каскет. Няколко пъти се обърнах, но не забелязах нищо подозрително. Можех ли да бъда сигурен обаче, че хитрият главатар на бандата пак не ми е отпуснал някой „ангел хранител“?
Стигнах до Барбакан, неочаквано свих вав Фло-рианската порта, после бързо преминах по тясната улица
