И така, представих се като офицер за свръзка на щаба за диверсии в южната част на страната. Изпратеното от групата „Вяруси“ писмо беше стигнало до Центъра на Запад, който ръководи цялата дейност в Полша. Центърът нареди на нас да установим контакт с групата и да разберем доколко тя може да бъде използувана. В зависимост от резултата от моя разговор с Харнаш ще бъдат разработени задачите, които групата и подчинената й организационна мрежа ще изпълняват през най-близкия период.
Ръководството на щаба за диверсии в страната е дълбоко законспирирано, затова за всички подробности на сътрудничеството мога да говоря единствено с командира на групата и с неговия заместник.
Първото условие за дългосрочното сътрудничество, което поставих пред Харнаш, бяха пълното подчиняване на заповедите на моето ръководство и поддържането на вътрешната конспиративност на всяко равнище на организационните звена. Ограничавах въпросите си до минимум. Много пречки трябваше да преодолея, за да спечеля доверието на главатаря. Прекаленото любопитство само щеше да го накара да бъде нащрек. Но все пак не можех да се огранича само с общи приказки. Трябваше да накарам Харнаш да даде съгласието си за подчиняване на бандата и нейните звена по места на Центъра, чийто предствител бях. На това и наблягах най-много в разговора. Поисках от Харнаш да ми представи възможностите на групата.
— В момента, когато се открива възможност да установите сътрудничество с ръководството на диверсионната дейност в страната — обобщих накрая, — вие трябва да вземете решение дали приемате тези условия, естествено, като си запазите известна самостоятелност на действията. Ако откажете, нашата връзка става безсмислена, а вашата група като самозвана няма да бъде призната за борещ се диверсионен отряд, а само за действуваща на своя глава банда.
Харнаш се размърда неспокойно. Бе дошъл мигът, когато самовластният атаман трябваше да се откаже от частица от своята неограничена власт. Започнах да се опасявам дали не поставих нещата прекалено остро.
Преди главатарят на бандата да проговори, аз прибавих още няколко изречения, с които исках да смекча ултимативната форма на изказването си. Споменах, че нашето ръководство на Запад се състои от опитни, умни хора, че Центърът координира цялата дейност в Полша, че той ръководи също и други групи, действуващи в Люблинската и Бялистоцката област, че хората, с които сме свързани, получават от нас помощ, документи, инструкции, че въоръженият конфликт може да не настъпи така скоро, както предвиждат това някои припрени политици, и наша задача е да създадем на заслужилите хора като Харнаш и неговите сътрудници условия да дочакат този ден…
Подбирах думите си старателно, търсех убедителни примери. Ако той беше човек, действуващ в името на определен, дори най-вражески светоглед, по-лесно щях да намеря аргументи, които да го убедят. Харнаш не притежаваше никакъв светоглед. Борбата с демократичния строй беше за него удобен претекст да оправдае няколкото десетки убийства, извършени от бандата, както и грабежите, чийто брой беше трудно да се установи. Той използуваше настроението на пасивно изчакване, което реакционните среди внушаваха на местното политически неориентирано население; разчиташе на избухването на трета световна война, свързваше с нея надеждата си да узакони извършените престъпления.
Помагаха му вековните традиции на скалистото Подхале, легендите за планинците, станали разбойници. Тези легенди бяха залегнали дълбоко в психиката на местните хора, бяха станали сюжет на много предания за Яношик; те разпалваха буйния темперамент на упоритите, жадни за слава планинци, изразяваха мечтата им за разбойнически живот.
— А какво можете да ми дадете вие? — попита главатарят на бандата.
— Зависи от това, колко хора имате и как бихме могли да ги използуваме ние.
Харнаш се позамисли, явно претегляше още веднъж какво решение да вземе. Накрая започна да говори — бавно, сдържано. Щабът на групата се състои от седем души, въоръжени с автоматично и късо оръжие. Прехвърлят се от място на място. Действуват в околиите на Нови Тарг, Нови Сонч, Лиманова и Мишленице. В почти всяко населено място имат свои агенти. Разузнаването осигурява на групата свободно придвижване. Мрежата действува толкова резултатно, че е успяла да предупреди на няколко пъти за придвижването на отрядите на Държавна сигурност и за организираните акции против групата. Харнаш определи броя на своите помагачи на около двеста души. В няколко селища имали скрито оръжие, но им липсвали боеприпаси, на старите не могат да разчитат.
— В групата не искам да имам много хора — каза Харнаш. — Седмината се движим незабележимо и лесно се укриваме в явките. Мога да увелича броя на помагачите по места. Имам също контакти с организацията в Буковина, която поддържа връзка със Словакия.
— Явките ви сигурни ли са?
— Напълно вярвам на своите хора от групата, на онези от мрежата не мога да вярвам, ползувам помощта им, но никой от тях не знае предварително нито кога ще отидем, нито кога ще си тръгнем.
Харнаш продължи с оплакването, че напоследък прекалено често срещат отказ за сътрудничество или помощ от страна на хора, които познавал още от времето на Оген.
— Някои ни избягват, други донасят на ДС, която обсажда много села, организира засади. Трябваше да се притаим в конспиративните квартири. А така хората все по-малко чуват за наши акции и затова отказват да ни сътрудничат — разсъждаваше главатарят на „Вярусите“. Той възнамерявал в най-скоро време да проведе репресивни акции: да изпълни няколко смъртни присъди над хора, които са отказали да помагат на бандата, а след това да организира нападение на Музея на Ленин в Поронин. — Подпалването на музея — говореше — ще се разчуе нашироко. После ще прехвърля групата на друго място, ще се скрием в някоя явка и ще изчакаме. Само дано имаме достатъчно пари. Там където се крием, у своите, не вземаме нищо без пари, по селата е беднотия…
— Ако приемете условията на нашето сътрудничество — прекъснах го аз, — ние ще покриваме всички разходи, свързани с издръжката на групата, както и с извършваните от вас евентуални задачи. Още отсега мога да ви обещая това.
Харнаш ме погледна с интерес и отвърна:
— Ако смятах да не ги приема, щях ли да кажа толкова много… — той прекъсна на половин дума.
От скалистия хребет долетяха някакви звуци. Харнаш ме остави пред пещерата и с автомат в ръка изтича нагоре с няколко големи скока. Дочух смеха на момичето. После главатарят и някой от неговите хора си размениха остри забележки.
„Май не се чувствуват много сигурни — помислих си. — Избрали са добро място, а седят като на разпалени въглени. Опасяват се от засада.“
Трескаво мислех как да продължа разговора. Шепичката скромна информация, която получих досега, не беше особено важна. Реших да се огранича с уговаряне за по-нататъшната връзка с щаба на бандата, да си осигуря нова среща и много внимателно да пристъпя към преодоляване на недоверието. След инцидента при срещата с хората на Харнаш беше редно и аз да запазя известна резервираност в поведението си. Бях си възвърнал самоувереността само привидно, в действителност се чувствувах като на изпит. Ако само преди два часа ме бяха оставили както сега, без охрана, несъмнено бих се опитал да избягам. Сега ми се струваше, че вече съм преминал най-тежкото изпитание.
Харнаш се върна след малко. Донесе загънато във вестник парче салам и два комата хляб. Извади голям сгъваем нож, натисна пружината, проблесна старателно почистената стомана на острието.
— Спомен от Оген ми е — прошепна, премери острието с дланта си. — Пет сантиметра винаги ще стигнат до сърцето…
Разгъна старателно вестника на един плосък камък, раздели салама на няколко равни порции и ги разположи като на трапеза. Изпод опънатото по тялото му английско яке извади четвъртинка, със сръчно движение изби тапата, премери с пръст по бутилката, отпи своята част и ми я подаде с думите: „От «Вярусите» човек или се връща сит, или изобщо не се връща.“
Погледнах доволното лице на главатаря на „Вярусите“ Надигнах подадената ми четвъртинка и бавно изсмуках втората половина, не умеех да пия от бутилка. Усетих острия вкус на самогон. Харнаш изчака да допия, едва тогава ми подаде хляба и салама.
Така изглеждаше моят първи обяд в бандата.
Реших, че няма смисъл да удължавам разговора. Подхвърлих само още няколко въпроса, уж без да им придавам голямо значение. Интересуваше ме как беше разпръсната и оранизирана мрежата от сътрудници
