Аз трябва да се ориентирам до каква степен можем да разчитаме на групата и да използуваме нейната мрежа в Подхале. Не съм упълномощен да предавам по-нататъшните инструкции без консултиране с моето ръководство, което е информирано, че в момента Харнаш и неговите хора нямат никакъв друг контакт с чужбина.
Можех да споделя с щаба на бандата своите впечатления от живота си на Запад, да им разкажа подробности за диверсионната школа в Регенсбург, след завършването на която съм бил прехвърлен в Полша. Стария посвети на тази част от легендата много време. Проучваше тамошния печат, плановете на градовете, за които бих могъл да разкажа, понеже съм бил там, както и редица данни за дейността на Центъра. Кога и как да сервирам тази информация в неофициалните разговори с щаба на бандата, щях да решавам сам в зависимост от възникналата ситуация.
С поведението си трябваше да спечеля доверието на щаба на бандата. Информационният багаж, с който бях зареден, трябваше да се използува на няколко етапа в подходящи дози — или под формата на излияния, или чрез компетентни забележки относно техниката за провеждане на диверсии. Стария предполагаше, че тази тематика ще бъде привлекателна за моите „партньори“, ще ми позволи да се сближа с тях и да събудя уважението им, че ще им импонира.
Навлизах в средата на врага, стоящ на възможно най-крайни позиции, лишен от възможност за отстъпление. Всеки член на бандата беше застрашен от поне няколко смъртни присъди. Те си даваха великолепно сметка за своето положение, затова бяха единомислещи и готови на всичко. Водеше ги не смелостта, а отчаянието. Единствената искрица надежда за тях беше свалянето на народната власт, към която питаеха най-дълбока омраза. Можех да разиграя психологически тази надежда, обрисувайки светлите перспективи на „помощта от Запад“. Трябваше да си луд, за да търсиш към тези хора друг път или пък да вярваш в чудото на тяхното осъзнаване.
Пистолетът, с който не се бях разделял в толкова много акции, сега лежеше в огнеупорната каса на майора. Бандата беше въоръжена с картечници, автомати, гранати… Какво бих постигнал сам, с един пистолет? Добрата легенда, фалшивата лична карта и приспособената към задачата биография трябваше да бъдат моето най-добро оръжие.
Обаче нито една легенда не би била достатъчна, ако човекът не издържи. Знаех добре, че онова, което щях да им кажа, не решаваше въпроса в наша полза. Успехът зависеше само до известна степен от легендата. По-важно беше моето поведение и това, как ще реагират хората от щаба на Харнаш. Тези хора бяха преследвани от години, животът в бандата беше изработил у тях своеобразен инстинкт, който можеше да се задействува независимо от нашите предвиждания. А ако направех лошо впечатление на главатаря на бандата, само то беше достатъчно, за да се реши по-нататъшната ми съдба. Там където управляват законите на престъплението, за аргументите не остава много място.
„Дръж се, братле, дръж си и нервите“ — успокоявах се. В ушите ми звучаха думите на Стария: „Решаваща ще бъде първата среща…“
Свръзката вървеше по-бавно. Потокът отдавна бе-ше останал зад нас. Сега гората беше по-рядка, но през гъстата ниска растителност трудно можеше да се види по-далече от десетина метра. Изкачвахме се по стръмното към върха. Момичето запретна полата си, откривайки над коленете своите мускулести, стройни крака. След миг разбрах, че това не е било връх, а само гол, необрасъл с нищо хребет. Момичето спря, аз също.
— Стигнахме ли? — попитах.
— Още по-нагоре — посочи тя каменния хребет. — Ще минем ей оттам…
Възползувах се от краткия престой и запалих цигара, първата, откакто бяхме тръгнали. Свръзката приседна на дънера на изтръгнато от вятъра дърво. Забелязах, че гледа към накъсания, скалист хребет. Смятах, че търси някого.
„Може би те ще дойдат оттам“ — помислих си. Гледах внимателно покрития със сипеи и малинаци склон. Момичето видя, че гледам в същата посока. Посочи към малка седловина.
— Там загина моят любим — рече глухо.
— Кой го уби?
— Беше в отряда на Сребърни6, минавали оттук, попаднали на засада. Два куршума в корема… — не довърши.
— А другите?
— Пробили към връх Турбач.
— Къде действува сега Сребърни?
— И той загина, само че по-късно.
По погледа й разбрах, че се учудва на моята неосведоменост. Знаех кой си служеше с псевдонима Сребърни. Обаче не можех да се издам, придържах се последователно към легендата.
Именно Сребърни беше за известно време шеф на бандата „Вяруси“, чиито корени стигаха до най- трагичните дни в Подхале. През февруари 1947 година, обкръжен в Островск край Нови Тарг, загина самозваният цар на планината, кървавият атаман Оген. Предвожданите от него банди бяха избили стотици хора. Кръвта се лееше обилно в Подхале през двете години след освобождението. След смъртта на Оген много от неговите хора сложиха оръжие, възползувайки се от закона за амнистията за доброволно разкрилите се. Изглеждаше, че е дошъл краят на кошмарните, братоубийствени престъпления и на терора, че на подхаленската земя ще се възцари спокойствие.
Само че няколко от най-близките хора на Оген не се възползуваха от амнистията. Притаиха се за известно време и после пак изпълзяха от горските бункери и землянки и конспиративните квартири в планинските села.
„Който се разкрива, той загива“ — опитваха се с този лозунг да сплашат онези, които се измъкваха от техните заповеди и искаха да се върнат към нормалния живот.
И пак се разнесоха изстрели. Този път куршумите настигаха разкриващите се членове на бандите. Присъдите изпълняваше Рох. Целта беше да се попречи на решилите се и да се повлияе на все още колебаещите се да се откажат.
Кървавото наследство на Оген пое Мшчичел7. Той събра около себе си най-закоравелете бивши подчинени на Оген. Така възникна бандата, която се нарече „Вяруси“. Отрядите на армията и Държавна сигурност преследваха бандата неотстъпно, непрекъснатите блокади и засади не я оставяха да си отдъхне. След по-малко от година от смъртта на Оген загина и Мшчичел заедно с няколко свои хора. Бандата продължи дейността си. Ръководството й пое Сребърни, който беше избягал от съдебно дело в Нови Сонч, на което беше подсъдим. Сребърни беше обвинен в сътрудничество с гестапо. По време на окупацията сътрудничел на немците, разкривайки организационните звена на Армия крайова. Но главатарят на „Вяруси“ не се радва дълго на властта си — попадна на засада край Хабувка.
И тогава ръководството на бандата пое Харнаш, който промени тактиката на действията й, като започна да избягва непосредствените сблъсъци. Непрестанно преследваната банда се измъкваше от много почти безизходни положения, объркваше следите си и изчезваше.
Познавах историята на „Вяруси“ така добре, както я знаеше и всеки от служителите на Държавна сигурност в Краков. Не една нощ бандата беше прогонвала съня от очите ни.
Не можех да разкрия на свръзката какво знам за шефа на нейния избраник, който е загинал наблизо. Допуших цигарата си и продължихме нататък. Момичето ме водеше направо, не забелязвах и най-слаби следи от пътека. Катерехме се все по-високо по напечените от слънцето камъни. Стръмните стени на склона бяха съвсем голи и образуваха полукръгла котловина. Виждахме се като на длан. Някой, който ни гледа отдалече, би могъл да ни вземе за двойка туристи, тръгнали на самотна екскурзия в планината. Изгледът беше великолепен, планината — окъпана в слънчеви лъчи, но не красивите гледки поглъщаха моето внимание. Бях наясно, че вече не часове, а минути ме делят от срещата с бандата.
Вървях наравно с момичето. От време на време си разменяхме маловажни фрази. Придавах си фасон, като си внушавах, че съм самоуверен и с добро самочувствие. Отпуснах дръжката на раницата и подпъхнах винтягата си. Слънцето приличаше все по-силно. Нагорещените камъни от сипея ме препъваха през няколко крачки. По невнимание ритнах няколко от тях и те се понесоха надолу с грохот. Планинското ехо повтори и потрети грохота. Момичето ме погледна неодобрително и като планинска коза се покатери на хребета на височината, издигаща се над близката околност.
Въздъхнах с облекчение, когато се изправих до нея. Северната страна на хребета беше обрасла с ниска
