борова гора и гъсти храсти. Вдясно, малко по-нагоре, се простираше неравномерен ръб. Отминахме няколко каменни блока, които сякаш бяха залепени за хребета. Представляваха съвършен наблюдателен пункт — от северната страна урва, преминаваща в обрасъл с гора склон, от юг стръмният маршрут, по който току-що дойдохме ние. С подробности се виждаше последният, най-трудният участък от пътя сред сипеи и малинаци.
„Не можеше да се измисли по-добро място за такава среща“ — помислих си. Момичето се спря за миг. Стори ми се, че се ослушва, оглеждайки се в същото време и към двете страни на каменния ръб. Сигурно сме стигнали.
— И сега какво? — обърнах се към свръзката.
Не успя да ми отговори. Зад гърба си чух нечии стъпки и почти едновременно нечий глас:
— Стой, горе ръцете!
Обърнах се напълно машинално и видях на няколко метра от мен някакъв мъж. Той вдигна скрития под дрехата му автомат и насочи дулото към мен. Стоях като истукан, изненадан от формата на посрещането дотолкова, че не казах нито дума и не вдигнах ръце. Инстинктивната ми реакция беше да се обърна към момичето, което би трябвало да стои зад мен: а може би сме попаднали на други, може би това не са те…
В този миг иззад малинака се подаде друг мъж с бергман в ръце.
— Не мърдай, горе ръцете!
Нямах избор. Бавно вдигнах ръце нагоре. Зад гърба си дочух бързи стъпки, май девойката се отдалечаваше. Извърнах глава. Видях само фигурата на широкоплещест мъж, който изтича до мен и опря до гърба ми дулото на пистолет. Чух пресипналия му глас:
— Не мърдай, да не те напълня с олово!
Всичко стана така светкавично, че нямах време за каквато и да било съзнателна реакция. Нямах време да се съсредоточа и секунда или може би няколко секунди гласът ми отказваше да ми се подчини. Почувствувах главата си съвършено празна, а независима от волята спазма стисна гърлото ми.
Страх ли беше? Май не, по-скоро стрес или и двете заедно. Стана нещо, което изобщо не бях предвидил. Стоях неподвижно и гледах двамата мъже, насочили към мен картечни пистолети. Бях обкръжен, път за отстъпление нямаше. Зад себе си почувствувах дишането на третия. Не знаех какво е станало със свръзката.
„Докато пробягам няколко крачки, ще ме направят на решето“ — това беше първата мисъл, която достигна до съзнанието ми. Бавно се възвръщаше способността ми да реагирам и да оценявам възникналата ситуация. Безсилие, граничещо със страх. Бях беззащитен, изцяло в ръцете им.
„Какво ще направят с мен? А може би знаят кой съм?“ С огромно напрежение очаквах развръзката, която щяха да донесат най-близките минути.
— Какво чакаш? — подкани мъжът с бергмана онзи зад гърба ми. — Обискирай го!
Сега усетих дъха му на врата си. Беше по-висок от мен поне с една глава. Той опипа джобовете на панталоните и колана ми, явно проверяваше дали имам оръжие. Свали от рамото ми раницата и винтягата.
— Какво означава всичко това? Кои сте вие? — обърнах се остро към мъжа с бергмана, който изглеждаше най-възрастен. Собственият ми глас ми се стори някак чужд.
— Наша си работа кои сме — отсече той, — а кой си ти, сам ще си кажеш след малко! Имаш ли оръжие?
— Нямам — отвърнах.
— Няма — потвърди онзи зад мен.
— Заведи го в колебата.
Слязохме надолу от другата страна на хребета. Пръв пред мен вървеше онзи, който ме обискира, а на известно разстояние зад мен — най-възрастният с готов за стрелба бергман. Третият остана на наблюдателния пункт.
Къде ме водят? Не разбирах какво означава думата колеба. Накрая се намерихме пред входа на неголяма пещера под скалата. Високият негодник ме покани да вляза вътре. Върху камъните бяха нахвърляни наръч борови клони, а до стената се въргаляха мръсни хартии и няколко бутилки. Значи това е въпросната „колеба“…
Полагах усилия да се овладея. Мислите ми се кълбяха хаотично в главата.
Да не би да искаха да ме очистят тук?
Налагах си спокойствие и логична преценка. Знаех, че в тази област няма друга банда освен „Вярусите“, следователно бяха те. В противен случай свръзката би се държала другояче, пък и те щяха да я задържат заедно с мен. Очевидно още предварително са решили да ме посрещнат „с демонстрация на силата“.
А може би по този драстичен начин искат да ме изпробват? Бях чувал за подобни случаи. Бандитите не подбираха средства. Трябваше само да си сдържам нервите и да реагирам без колебание. Но как?
Плещестият бандит седна на края на „колебата“, ужким без да ми обръща внимание. Гледах го под око. Беше пъхнал пистолета си под колана. По дръжката и затвора познах, че е парабел, калибър 9 милиметра. Отстрани носеше кобур с още един пистолет — ТТ. Краката му изпъваха протрития милиционерски панталон, напъхан в подковани военни обувки. Лицето му беше покрито с ръждива, отдавна небръсната брада. На долната си устна, малко поиздадена напред, беше залепил цигара. Гърбавият нос и ниското чело придаваха на лицето му тъп, но страшен израз. Баретата си беше килнал назад, над тила. Такъв тип е способен да те изкорми, без да му мигне окото. Колегата му с бергмана не се виждаше никакъв, може би седеше зад скалата.
— Край на играта! — обърнах се остро към моя пазач. — Искам да говоря с командира.
В същото време се приближих до него. Той скочи и сложи ръка на дръжката на стърчащия изпод колана му парабел.
— Не се изхвърляй!
— Не съм пасъл крави с теб! — изръмжах. Тутакси дотича вторият бандит, онзи с бергмана.
Беше по-любезен, увери ме, че след малко ще пристигне командирът на групата. Поисках да ми върнат моята раница, в нея бяха всичките ми цигари. Подаде ми я, без да каже нищо — забелязах, че я беше преровил основно.
Успокоих се. Знаех как постъпват в бандите с хората, към които имат някакви подозрения. Поне веднъж биха ме цапардосали по мутрата. Дано само добре разиграя разговор с главатаря.
След миг чух бързи стъпки и пред „колебата“ се изправи Харнаш. Познах го веднага, бях запомнил чертите му от снимката, с която разполагахме в Краков.
Ето че пред мен стоеше последният командир на страшната банда в Подхале, който се беше провъзгласил за наследник на главатаря на главатарите Оген. Тъкмо той сега размахваше наляво и надясно смъртни присъди, той не се поколебаваше да убива дори приближени на бандата хора, ако ги заподозреше в макар и дребна нелоялност.
— Значи това е вашето гостоприемство! — започнах пръв. — Така се държи банда гамени, а не уважаваща себе си група.
— Ще поговорим на четири очи — отвърна уклончиво той и отпрати моите пазачи.
Сега, сега ще се реши всичко! Сърцето ми биеше силно. Ако не издържа, нищо няма да ме спаси.
Когато бях хлапак на дванайсет-четиринайсет години, мечтаех за своето голямо приключение. Търсех го в четените със затаен дъх романи. Преживявах съдбата на измислените герои. Не пропусках нито един каубойски филм. Търчах на сутрешните прожекции в кино „Лъч“, където за двайсет и пет гроша проседявах в неугледната кинозала по няколко прожекции. Допадаха ми невероятните приключения на героите със силни характери. Във въображението си бях изградил образец на положителен, неустрашим герой. И все сънувах голямото приключение, непобедимия шериф със сребърна звезда на гърдите, който винаги застава на страната на справедливостта, с няколко изстрела от колта натръшква бандитите и излиза невредим от всяка опасност…
Животът е по-различен от филмите и младежките мечти. „На ти сега, братле, голямото приключение! Каква полза ще имаш от пистолета против бандата, въоръжена до зъби с автоматично оръжие, в такъв затънтен пущинак, където не можеш да разчиташ на ничия помощ? Какво от това, че ще ти организират погребение с военни почести? Възможно е и никой да не намери тялото ти, затрупано някъде с планински
