камъни. Хиляда и не знам кое там досие на служителя от Държавна сигурност еди-кой си ще отиде в архива, а семейството и близките ще научат, че е загинал в борбата за утвърждаване на народната власт; останалото за дълги години ще остане тайна…“
— Изобщо няма да разговарям с вас, господине — подхвърлих на Харнаш, — тъй като не знам кой сте вие.
Ударът беше точен, изненадах го с тези думи. Поисках да извика свръзката, която да потвърди пред мен, че съм установил контакт именно с групата. Единствената гаранция, че съм на прав път, беше паролата, разменена с нея на моста. Командирът на бандата не можеше да отрече, че разсъжденията ми са логични, и извика момичето. Едва след това пристъпихме към разговор.
— Значи казваш, господине, че си офицер за свръзка на Центъра?
— Какво ви учудва? — отговорих. — Нали вие самият искахте контакт с щаба. Във връзка с това аз получих поръчението да се договоря с вас. Така ли ще изглежда нашето сътрудничество?
— Айде, айде — прекъсна ме Харнаш. — Не бяха малко тия, дето искаха контакт с нас още по времето на Оген, че и по-късно. Няколко от тях излязоха предатели — повиши тон той. — И какво стана с тях, мислиш? Пренесоха се на оня свят! Работата е там, че представителят на Центъра вече пристигна, на две крачки оттук е, а аз сега разговарям с вас любезно и ви питам: откъде научихте паролата, разпознавателния знак и мястото на срещата?
Харнаш изрече всяка дума от въпроса си отчетливо, акцентирайки почти на всяка сричка… Погледите ни се срещнаха. Той ме гледаше изпитателно, но аз издържах погледа му. Опитах се да спечеля поне няколко секунди за размисъл. Посегнах към пакетчето цигари. Стегнах се вътрешно, сякаш за скок. Извадих цигара, драснах клечка кибрит по кутийката, изгасна. Извадих друга — само дано ръката ми не потрепери, — запалих цигарата, дръпнах веднъж, втори път.
„Възможно ли е Стария да не е предвидил добре? — преценявах. — Ако този гангстер говори истината, свършено е с мен.“
— Е? — Харнаш не сваляше поглед от лицето ми. Направих гримаса, която за непознаващия ме би могла да изглежда като иронична усмивка.
— Защо е тази игра на криеница? — отвърнах. — Дай го тука тоя тип, пък тогава ще говорим!
Внезапно хрумнала ми мисъл… Впрочем това беше единственият шанс за спасение или поне начин да се печели време. Ние познавахме само някои елементи от дейността на бандата. Мрежата от помагачи на Харнаш беше все още добре законспирирана и разклонена, стигаше чак до територията на Словакия. В състояние ли беше моето ръководство да предвиди всички пътища, чрез които те биха потърсили контакт със Запада?
Ако наистина вече са установили такъв контакт, епилогът на моята мисия можеше да бъде трагичен. Или и това е начин за проверка?
Интуицията ми подсказваше, че те искат да видят как ще реагирам на подобно съобщение. Ако знаеха със сигурност кой съм, не биха се церемонили. Трябваше да бъда последователен, самоувереността можеше да се окаже най-доброто оръжие. Дори в най-лошия случай, ако някъде наблизо, в явката на бандата, наистина се намираше онзи пратеник, имаше макар и малък шанс да се измъкна от затрудненото положение.
Със същата вероятност бих могъл да очаквам, че именно той е подставеният. Реших да изразя това си съмнение пред главатаря на бандата. Как ще отхвърли това обвинение? Думите не са достатъчни, те не подлежат на проверка. Кой ще докаже, че моята легенда е истина или пък че неговата истина е легенда? Друг е въпросът, че тогава и аз, и онзи пратеник ще бъдем заподозрени…
Чувствувах върху себе си втренчения поглед на главатаря. Реших да следвам упорито приетата линия на поведение. Повторих искането си — нека го доведе, тогава ще говорим! Очаквах с огромно напрежение отговора на Харнаш.
— Това беше само изпитване — рече той, — не бива да се засягате, длъжни сме да проверяваме.
Приближи се към мен с протегната ръка. Мълчаливо си стиснахме ръцете. „Ако не бях издържал — помислих си, — тази ръка нямаше да трепне…“
Преминах през тежка проба на издръжливостта на нервите ми, обаче не вярвах, че най-голямата опасност е минала. Инцидентът приключи така бързо, че и той, и аз продължихме да се държим резервирано.
Харнаш започна пръв. Интересуваше го каква информация нося, сътрудничество в какви граници възнамерявам да предложа. Приседнахме на наръча борови клони. Но разговорът не вървеше. Сега пък аз рекох да подразня главатаря на бандата, да си върна за станалото преди малко. Не биваше да го подминавам, все едно че нищо не се е случило. Позволих си дълго поучение за добрите обноски, задължителни между хората, свързани с „обща борба“. Оцених като лична обида насочените в мен дула на автоматите, както и проявеното подозрение. Не аз бях молил за установяване на контакт с групата, аз бях дошъл в отговор на настойчивата молба на командира, използувайки неговата парола и неговото място за среща, следователно не съм някой неканен гост. Похвалих Харнаш за това, че проявява бдителност, тъй като командирът на групата би трябвало да умее да контролира и да проверява новите контакти, обаче поведението им спрямо мен заслужва най-строго порицание.
Харнаш мълчеше и ме гледаше начумерено, не беше свикнал да изслушва чиито и да било забележки. Главатарят на бандата сам създаваше законите и сам ги привеждаше в изпълнение. Но не можеше да отрече основателността на моите аргументи. Все пак не започна да се оправдава, нали се чувствуваше тук вожд, а на мен ми беше достатъчно, че му отправих няколко остри думи и той ме изслуша.
Той стана, намести преметнатия през рамо автомат и се подаде от „колебата“. Викна към един от своите хора, оня с бергмана.
— Дай манерката.
Отпуши я и наля пълно канче.
— За нашето запознанство — обърна се към мен и го пресуши до дъно.
Изтри устни с горната част на дланта си, изтръска на земята няколкото останали в канчето капки, наля от манерката и ми подаде пълното канче.
— За следващото, по-приятно посрещане — вдигнах тост, обръщайки се към оня с бергмана. Излях останалите капки, посегнах към манерката и напълних канчето. Знаех този обичай — който пие, налива и подава на този, към когото е вдигнал наздравицата.
Харнаш беше нервен, искаше му се час по-скоро да пристъпи към разговора с мен. Попитах го това ли е неговият заместник.
— Не, това е Шатан8 — представи ми го едва сега. — Замества ме Гриф9, сега той не е тук.
— Получих нареждане да говоря само с командира на групата или с неговия заместник — поясних.
Полагах усилия да се съсредоточа, чувствувах реакцията на организма след изпиването на поне двеста грама алкохол. Не вървеше да откажа. Харнаш оценяваше поведението ми в най-малки подробности. Можеше да приеме зле отказа ми да пия след неговата наздравица. Познавах случаи, при които отказът да се пие при няколко поредни наздравици беше довел до провал. Те решаваха, че отказващия да пие човек „не е наш“, и това пораждаше недоверието им. Този свят се ръководеше от свои правила, правилата на живота извън закона.
Харнаш отпрати Шатан при другите, охраняващи мястото на срещата. Останах очи в очи с главатаря на бандата. Предпочитах разговора на четири очи, така поне оня, другият, нямаше да си пъха носа в това, което щях да разправям на Харнаш; понякога една неточна формулировка може да събуди подозрения. Забелязах, че Шатан отиде при своите с нежелание, явно и него го интересуваше с какъв „багаж“ съм дошъл при бандата.
Седнахме пред входа на пещерата, над която се извисяваше позлатеният от слънцето хребет. Започнах пръв, стараех се да говоря възможно най-просто и най-лаконично. Харнаш слушаше съсредоточено и нито веднъж не ме прекъсна. Наблюдавах всяко трепване на лицето му, обаче трудно можех да преценя как приема думите ми. Седеше някак напрегнат и нервно хапеше късия си мустак, после пък започваше да се ослушва дали от накъсания скалист ръб не долитат подозрителни звуци. Вече бях разбрал, че неговите хора наблюдават внимателно цялата околност и през цялото време, докато ние говорим, са нащрек. Опасяваха се от засада може би?
