ми тъпче по петите.
Наближих мястото на срещата. Още на двайсетина метра от моста забелязах на него момиче. Стоеше до парапета и буташе с крак камъчета в реката. Обърна се няколко пъти към улицата, по която вървях аз. Край мен мина някакъв камион, премина моста и изчезна в града. Облакът прах, който се вдигна по пътя, закри за миг хоризонта. Спрях се край пътя, гъстият прах се навираше в носа и очите ми. Докато стигна до моста, момичето се отдалечи от парапета и покрай пътя стигна до дърветата от другата страна на реката.
„Може да не е тя“ — помислих си. На моста застанах до парапета, от студеното течение на Дунаец повяваше приятна хладина. Момичето стоеше в сянката на дърветата и сякаш се колебаеше дали да се върне, или да продължи нататък. Направи движение, сякаш ще тръгне към мен, но не го направи. През моста премина хлапак на велосипед, а непосредствено след него двама работници, единият от които погледна към момичето, бавно стигнаха моста, спряха се на него, запалиха цигари и продължиха към Нови Тарг.
Момичето се позабави още малко и с лека крачка се върна на моста. Спря се близо до мен. Беше по- ниско от мен с една глава, облечено в ленена блузка и поизбеляла синя пола на пъстри цветя. В ръка държеше вехта голяма чанта. Виждах само профила й. Направи ми впечатление гърбавият, безформен нос. Тъмната й коса беше прибрана в плитка около главата, а на раменете си носеше зелен шал, красиво вързан отпред. Изглеждаше на около двайсет и пет години. Имаше вид на местна жителка.
Тя ме погледна любопитно. Едва сега видях ясно лицето й с доста простовати черти. Постояхме един миг в мълчание. Колебаех се дали да пристъпя към нея, още повече че забелязах друго момиче да върви към моста. А ако е то?
„Тя наистина носи зелен шал — помислих си, — но липсва вторият елемент за разпознаване. По уговорка трябваше да държи в ръка борово клонче.“
Не се колебах дълго. Тя се наведе и извади от чантата клонче, като ме погледна очаквателно. Сега бях сигурен. Приближих се и рекох с усмивка:
— Искам да наема стая в Кованец.
— За кого? — отвърна с нисък глас, усмихвайки се кокетно. Очите й бяха големи, сякаш замъглени.
— За леля Катажина.
— Ще ви заведа на номер трийсет и седем.
Обхвана ме смесено чувство на радост и опасение. След изричане на паролата всички съмнения се изпариха — бях установил контакт с бандата, нейната свръзка стоеше пред мен. Какво ще стане след час, след няколко часа? Започваха истинските действия. Припомних си старата фраза: „Заровете са хвърлени.“ Тези думи според легендата изрекъл Юлий Цезар, преминавайки река Рубикон. Засмях се в себе си на това сравнение.
— Да тръгваме — обърнах се към момичето, което ме гледаше любопитно.
— Чакат ни два часа път — поясни. — Ще повървим най-напред край реката, а после нагоре…
Тръгна пред мен с лека, пружинираща стъпка. От широката пола изглеждаше по-ниска, отколкото беше в действителност. Слязохме по ската край моста. На другия бряг на Дунаец забелязах мъж, който по фигура ми заприлича на онзи с кафявия каскет. Но от това разстояние не можех да бъда сигурен. Когато слизахме от ската, той седеше в сянката на шубраците, откъдето можеше да наблюдава какво става на моста. Сега стана и се затича по ската от другата страна на моста. Обърнах се още веднъж, но нищо не видях, вече се беше скрил зад насипа на пътя. Момичето водеше, вървях след него по тясната пътечка, която се виеше над каменистия бряг на реката. Водата беше чиста и толкова прозрачна, че се виждаха камъните по дъното.
Минахме край група момчета: те не ни обърнаха внимание, погълнати от играта си на войници. Няколко събираха изгладени от стремителното течение на Дунаец камъчета, метнали през рамо прашки, а други строяха крепости. Свихме наляво, пътеката се сля с междуселски път. Тук и там минавахме край постройки, които ставаха все по-редки, колкото по-нагоре се изкачвахме. Оттук се разкриваше красив изглед към новотаргската долина, сред която се извиваха двете сини ленти на Бяли и Чарни Дунаец.
Вървях до момичето. Искаше ми се да я заговоря. Тя знаеше много неща, които биха могли да ми бъдат полезни: щом знаеше къде ме води, значи беше посветена в делата на бандата и нейните контакти. Как да започна, та да не забележи, че искам „да измъкна“ нещо от нея? Не беше толкова просто, сигурно после ще каже на главатаря за какво сме говорили, пък може и нещо да преиначи или да прибави от себе си и тогава незабавно ще бъда заподозрян. По-добре да не рискувам.
— Защо вчера никой не дойде на срещата? — попитах. — Можех да си помисля, че е станало нещо.
— Дойдох, както ми казаха — отсече тя, премести чантата в другата си ръка и погледна надолу. В далечината се виждаше някакво селище, разпръснато по дължината на едва видим път.
— Кое е това село? — попитах.
— Ваксмунд. А там е пътят за Чорщин.
— Къде ще ни чакат?
— В планината — тя посочи с ръка към гъсто обраслите с гори склонове. — В Горци няма улици — прибави. — А вие тук за първи път ли идвате?
— Може би не за последен, водачо мой — пошегувах се и протегнах ръка към претъпканата чанта, която явно й тежеше. Но тя отблъсна ръката ми.
— Свикнала съм — обясни с усмивка, — нося салам за момчетата.
— Кой ще дойде на срещата?
— Тяхна си работа, не ми се изповядват.
Продължихме по-нататък, без да говорим. Разбрах, че от нея няма да науча кой знае колко; ако не умееше да мълчи, не би била свръзка на бандата. Под нас останаха кръпките на нивите, пресякохме косо някаква планинска поляна, на която пасеше стадо овце. Оттук Нови Тарг почти не се виждаше, градът изглеждаше като малко селце. Над хоризонта господствуваше величествената панорама на ясно очертаната верига на Татрите, по върховете още белееше сняг, който контрастираше със зеленината на окъпаните в слънце долни части на планината.
Навлязохме в гората, сега пътеката се виеше над малък планински поток. Свръзката вървеше първа, пъргаво скачаше от камък на камък, заобикаляше стърчащите корени, явно познаваше тук всяка дупка. Гледах краката й, обути в сандали с гумена подметка. Откакто се отклонихме от поляната, не срещнахме никого, този маршрут не беше от оживените.
„Наистина идеално място — мислех си, — те сигурно не са далече.“ Легендата, под която трябваше да им се представя, бях овладял до съвършенство. Пипнах джоба на винтягата, в него бяха моите фалшиви документи. Поизтрита лична карта на името на Мариан Сковронски, син на Витолд, роден на 26 април 1922 година в Краков, няколко снимки и бележник. Служех си с псевдонима Хенрик, бях офицер за свръзка на ръководния Център в Западна Германия. По време на войната съм бил в батальона на капитан Степ, който след концентрирането на подразделенията на Националните въоръжени сили е бил включен в състава на 202-ри полк на НВС, принадлежащ към Швентокшиската бригада. Концентрирането се е провело през лятото на 1944 година в имението Ласочин. Командир на 202-ри полк е бил Якса, а на Швентокшиската бригада — полковник Бохун. Бях накълвал наизуст псевдонимите на по-важните офицери от щаба на бригадата, помнех местата и времето на провежданите от тях акции. Освен случайното сблъскване с немците при Цацув всички акции бяха насочени против отрядите на Армия людова, действуващи в околността на град Келце.
Следователно трябваше да се представя като човек, който още по време на окупацията се е борил против комунистите. После Швентокшиската бригада се е изтеглила в Чехословакия. От Прага няколко диверсионни групи на НВС са били прехвърлени в тила на Съветската армия на борда на хитлеристки самолети. Аз съм останал до края, заедно с други военни от НВС съм бил прехвърлен в американската окупационна зона в Германия, присъединен съм към американска караулна рота и оттам — насочен към диверсионната школа в Центъра в Регенсбург. След това съм бил прехвърлен в Полша, снабден с фалшиви документи, въз основа на които съм се легализирал в страната. Останалото е организационна тайна. Единственото, което можех да разкрия, беше фактът, че ръководството ми е наредило да установя контакт с групата, действуваща в Подхале. Центрът на Запад е получил съобщението, изпратено от командира на групата. Идвам да проведа предварителния разговор с командира. Ако резултатът от него бъде положителен, групата ще бъде подчинена на диверсионния щаб за Полша. Въоръженият конфликт е близко.
