Владислав Мровец от Гронково край Нови Тарг отказал да помага на бандата. Нахълтали през нощта. Към гърдите на убития прикрепили смъртна присъда…
В Крушченек нападнали една къща на улица „Здройова“. Извели от дома му през нощта Ян Хуркала. Подозирали, че е съобщил къде се укрива бандата. Бил убит…
Във Вадовице открили огън на железопътната гара, убивайки служителя от Гражданската милиция Мариан Скоч и пътниците Юзеф Таргош и Теофил Шиник. Ранили тежко пазача Ян Листек и пътниците Пьотър Капитански и Ян Бобак…
В Сромовице Вижни край Чорщин убили Франчишек Ковалчик. Бил отказал да помага на бандата…
В Обида край Нови Тарг бандата задържала връщащия се от черква Станислав Захвея. Бил заведен в пастирска колиба в гората, съблечен гол в студа, изтезаван и убит с изстрел в тила…
В Раба Нижна пребили с бухалки Себастиан, Станислава и Владислава Кошчелнякови…
В Шчавница нападнали седалището на Полския червен кръст…
В Лопушна въоръжената с автоматично оръжие банда обкръжила милиционера Чеслав Дикас, на когото отнели пистолета. Бандитите нападнали магазина на Кооперацията за селска взаимопомощ. В същото време капрал Янишек от местния участък алармирал Нови Тарг: „Бандата граби. Аз съм сам в участъка…“
И пак Шчавница. Бандата обкръжила дома на Ян Верчоха. Били го предупредили да приготви голяма сума пари. Бандитите му наложили контрибуция. Заплашвали го със смърт. По пътя бандитите срещнали милиционерски патрул. Открили огън от картечници и автомати. В престрелката загинал Франчишек Млостек. Тежко ранения Емил Гучик бандитите пребили с дръжките на автоматите си…
В Скавино край Мишленице бандата нападнала къщата, в която живеел бирникът. Нахълтали през нощта. Представили се за войници от Полската войска…
В Тилманова бандата организирала засада на коменданта на местния участък на Гражданската милиция и училищния инспектор Станислав Йежерски. В ръцете на бандитите попаднал милиционерът Тадеуш Михалик. Намерен е обезобразен със смъртна присъда, прикрепена към гърдите…
Говореха същия език, носеха полски униформи, появяваха се през нощта, нападаха от засада, грабеха, налагаха контрибуции, безмилостно изтезаваха своите жертви, заплашваха със смъртни присъди, убиваха…
Такъв беше врагът, с който трябваше да премеря сили. Кървавите деяния на бандата се врязаха дълбоко в паметта ми, непрекъснато се връщаха като кошмарен сън…
Бандата имаше на разположение много пътища за бягство, ние имахме само един път за преследване, а и той от време на време се прекъсваше. Къде да ги търсим? Как да ги обезвредим? Проучването на планинските пътечки още от самото начало беше осъдено на неуспех. Сега се откриваше нов път към бандата — нахлуването в нея отвътре.
3
Своя вчерашен „ангел хранител“ забелязах чак на автогарата в Рабка. Явно чакаше мен. За себе си го наричах „мъжа с кафявия каскет“. Каскетът беше първото, което ми се наби в очи у този тип. Днес беше другояче облечен, обаче го познах по походката и острия профил. Качи се в същия автобус. Щом видях това, нещо взе да ме човърка да сменя превозното средство. Бих могъл след няколко минути да сляза в Хабувка, да му се измъкна и да стигна до Нови Тарг с влака.
Но не знаех какво е разписанието на влаковете, боях се да не закъснея за срещата. А нещо ми подсказваше, че това беше последната възможност за установяване на контакт. Пък и достатъчно ми дотегнаха двата дни чакане, мъчителните часове на несигурност и тревога. Само да стигна в Нови Тарг, после някак си ще се оправя с него.
Сигурен бях, че той не е наш човек. Значи ме следи по поръчение на „онези“. В противен случай нямаше откъде да знае, че днес ще пътувам от Рабка за Нови Тарг. Вероятно ме е идентифицирал вчера на моста. Нали стоях там цял час, лесно ме е разпознал и след това е тръгнал по петите ми чак до Рабка.
Може би това е добър знак. Стария неведнъж ме предупреждаваше, че бандата несъмнено ще ме проверява. Разполагаха с безброй възможности. Какви точно, беше трудно да се предвиди.
Може би свръзката умишлено не е дошла в първия ден на контакта. Присъствието ми на моста им е позволило да ме разпознаят и да ме наблюдават до следващата уговорена среща.
Опитвах се да се поставя на мястото на „онези“. Питах се дали на тяхно място и аз бих постъпил по същия начин. В моето положение трябваше да оценявам нещата от тяхната гледна точка, да анализирам фактите от тяхната позиция.
Спомних си как се поколебах пред пощата в Рабка, когато нещо ме глождеше да поговоря със Стария. Щях да вляза в пощата и да поръчам междуградски разговор. Моят опекун щеше да влезе там след мен, бях повече от сигурен. Тогава още не си давах сметка, че ме следят. Лесно щеше да разбере с кого съм разговарял.
„Да, действително добре са били замислили тази клопка — продължавах размишленията си, — но в същото време тя ще ми бъде обица на ухото за в бъдеще. Най-вероятно е шефът на бандата сам да е наредил на своята свръзка да дойде едва на резервната среща през втория ден. Нали през тези двайсет и четири часа аз щях неминуемо да правя нещо и именно това, което бях правил, ги интересуваше. Значи бях преминал през първия дискретен опит да се провери моята личност. Противникът действува много предпазливо. Може би е очаквал да отида в Околийското управление за обществена сигурност, да се кача в чакаща ме край града кола, а може би просто са искали да проверят къде ще отседна, с кого ще се срещна, кого познавам тук.“
Какво пък, естествено беше противникът да се застрахова. Това беше игра, в конспиративната дейност много неща са неизвестни, печели този, който успее по-добре да опознае противника. Бандитите наистина бяха хитри. Толкова години се бяха измъквали от всички капани благодарение на това, че не вярваха дори на своите. При всяка сянка на съмнение тутакси прекъсваха контактите. А онези, на които нямаха доверие, умираха.
Така бях потънал в мислите си, че не забелязах как автобусът описа широк кръг и спря на пазара в Нови Тарг. Пристигнахме. Слязох от предната врата и застанах нерешително до напрашения автобус. Сред десетината пътници, които слязоха след мен и които имаха вид на местни хора, не видях следящия ме мъж. Той беше седнал най-отзад, би могъл бързо да слезе от задната врата. Бяхме на последната спирка.
Огледах пазара. Беше с форма на голям четириъгълник със сградата на кметството по средата. Докато вчера тук се тълпяха жителите на съседните села, сега градът сякаш си почиваше след оживлението и шума на пазарния ден. Ежедневният живот на града се съсредоточаваше почти изцяло на покрития с калдъръм стар пазар: тук се помещаваха всички важни градски институции — пощата, автогарата, банката, околийският съд, ресторантите и по-големите магазини.
Бавно минах покрай кметството, поспрях се пред паметника на Владислав Оркан, син на планинец от Поремба Велка, поет и общественик на Подхале, който беше посветил цялото си творчество на този регион.
Все повече ме заинтригуваше изчезването на моя опекун. Дали наистина ме е оставил на мира? Имах още доста свободно време. Разхождах се бавно по пазара, спирах се пред витрините на магазините, пооглеждах се скришом. Стараех се да не показвам, че той ме интересува. Ако ме следи по поръчение на „онези“ — а тъкмо това предполагах, — можех да направя оптимистичния извод, че те днес ще се свържат с мен. Иначе защо щяха да се интересуват от мен?
Обиколих за втори път пазара и свих по улица „Шафларска“, водеща към Закопане. Ускорих крачка, тук имаше малко минувачи, оставих зад гърба си няколко ниски кооперации и няколко вили, после пак свих в някаква забутана, неподдържана пресечка. Ако онзи вървеше след мен, непременно щях да го видя. Уличката беше застроена нагъсто с дървени или измазани тухлени къщи. Много от тях стояха ребром към тротоара, сякаш бяха залепени към стопанските постройки, разделяха ги тесни дворчета, което създаваше впечатление за смесване на селски привички с градския живот. Къщите бяха изградени без ред и правило — едни по-близо до улицата, други назад в дворовете. По-късно научих, че някои от тях представляват ценни образци на старото строителство по тези места. Обаче тогава това разположение на постройките просто ми предоставяше идеални условия да проверя дали съм следен, както и лесно да се отърва от опашката си… Петнайсетина минути обърквах следите си, насочвайки се извън града. Сега вече бях сигурен, че онзи тип не
