бандата да не е стигнала до някоя военна част? Нали те могат да ме обвинят, че съм помагач на бандата, могат също успешно да провалят всичките ми шансове да установя контакт с Харнаш. Разузнаването на «Вярусите» по тези места е толкова добро, че вестта за моето задържане ще достигне до тях — тези войници трябва да ме заведат някъде. Каква полза, че после всичко ще се изясни, че ще бъде достатъчно да разменя само няколко думи с командира на това подразделение? Ако бандата разбере, че съм бил задържан и освободен, толкова по-зле, в такъв случай ще се проваля и цялата акция ще отиде на кино.“
Погледнах трите нашивки на този, който пристъпи към мен. Поколебах се дали пък да не му кажа, че отивам при бандитите с важна мисия… Ще повярва ли? При това положение едва ли.
— Моля, документите — нареди той.
Извадих паспорта и му го подадох, без да кажа дума.
Напрегнато чаках решението му. Добре че и този път не взех пистолета си.
— Какво правите тук? А може би е член на бандата? — обърна се към своя колега.
— На почивка съм в Рабка — казах адреса и името на хазайката, както и адреса на моето ново жилище на улица „Кармелицка“, в което ме беше завел Стария, — тръгнах на екскурзия до Нови Тарг през Турбач, мислехме времето ще бъде по-хубаво.
— Какво ни будалкате? Като ви заведем в Държавна сигурност, гражданино — с презрение изрече той, — ще запеете друга песен!
Другият през цялото време мълчеше и само ме гледаше изпитателно. Правех се, че не разбирам за какво става дума. Сержантът разгледа внимателно моята поомачкана лична карта.
— А удостоверение за работа? — попита. Извадих от портфейла удостоверението, че работя в пощата в Краков. Зарадвах се, че го взех от Стария преди заминаването.
— Не разбирам защо е тази проверка — обърнах се към сержанта. — Виждате, че всичко е наред.
— Ще видим — измърмори той под носа си. — Засега сте свободен.
Не бих искал да се възползувам от това разрешение подозрително бързо. Камък ми падна от сърцето. Извадих пакетче цигари, почерпих военните, размених с тях няколко приказки и едва тогава продължих. Изминах може би петдесетина метра, но все още се опасявах, че ще размислят и ще тръгнат подир мен. „Ама че приключение! Кой би допуснал, че именно наши хора ще провалят подготвената с толкова усилия акция! Не са виновни тези от патрула; виновен е някой отгоре, че нещо в нашата машинка не върви както трябва“ — мислех си с тревога.
През цялото време се придържах към маркирания маршрут. Минах някаква разорана поляна и по склона стигнах до гъста гора. Пътеката водеше през извиваща се долина, по чиито стени се стичаше вода. Къпините се вкопчваха в мокрия ми панталон. Внушителните ели се полюшваха на вятъра. Около два километра бях изминал от мястото, където ме задържа патрулът на КВС. Но в планината разстоянието се измерва с времето, необходимо за изминаване на определен отрязък от пътя.
Мъчеше ме безпокойство. Все си мислех за онези от патрула. Доста лесно ме пуснаха, може би дори прекалено лесно. Аз не бих постъпил така, ако бях на тяхно място, в район, където действува бандата, и то при такива условия. Бях подготвен във всеки момент да попадна на още един патрул. Нали не се изпращат само двама войници в толкова опасна зона! А ако те са били само разузнавачи? След тях може би върви цяла група.
С тези мисли излязох на голяма поляна и там открих следите от някогашната хижа. Огледах се, да, това би трябвало да бъдат Старе Верхи. Тук е. Широката поляна тънеше в сребриста, разпенена мъгла. Видимостта беше толкова лоша, че не можех да различа края на гората, та камо ли човешка фигура. Застанах нерешително, не знаех какво да правя по-нататък. Бях дошъл на срещата по-рано. Погледнах часовника. Оставаха повече от трийсет минути. Мъглата се просмукваше в дрехите, под яката ми се стичаха студени капки, а краката ми мръзнеха под мокрия панталон. Добре че предвидливо бях облякъл два пуловера и мушама и бях обул непропускащи вода обувки. През издутата раница бях преметнал набъбнало от влагата, сгънато на руло одеяло. Подготвил се бях за продължителен живот в бандата. А на Старе Верхи нямаше жива душа, напразно се взирах наоколо.
Трябваше да чакам. Мисълта за ония от KBC не ми даваше покой. Ако Харнаш разбере, че районът е под наблюдение, със сигурност ще се притаи в някоя явка и няма да дойде на срещата. И не само това! Той можеше да реши, че именно аз съм домъкнал КВС по следите на бандата. Как да му обясня, че беше просто стечение на обстоятелствата?
Вече се бях подготвил, че мога да се срещна както с бандата, така и с оперативната група на КВС, за чието присъствие сигнализираше патрулът. Имаше също вероятност Харнаш да се появи във всеки момент и след срещата с мен да се стигне до сражение с войниците. Те сигурно са наблизо. И тогава какво?
Отидох до края на гората. Открих един дънер на ела, целия покрит с мъх. Ставаше ми все по-студено. Седнах и дръпнах от бутилката глътка водка, която предвидливо бях пъхнал в раницата, отхапах салам и залък от твърдото хлебче. Алкохолът се разнесе но тялото с приятна топлинка. Стига лоши мисли! Каквото и да стане, не зависи от мен. И за какъв дявол тъкмо сега се появи КВС?
Най-напред чух изпращяването на счупено клонче и едва след това на двайсетина метра видях човек. Вървеше в края на поляната с леко наведена глава и автомат в ръка. В първия миг не ме забеляза. Седях, сякаш се бях сраснал с дънера. Той се спря. Огледа поляната. След това се появиха следващите двама, промушваха се между дърветата като вълци.
Познах Шатан. Значи са те! Тихо подсвирнах. Той скочи зад едно дърво, но тутакси ме забеляза. Дойде, вдигна ръка до баретата си, здрависахме се. Появиха се също Харнаш и другите. Бяха петима. Двама влачеха леки картечници. Всички бяха оплескани с кал. Явно изминали са дълъг път.
Кратко се колебах, преди да взема решение — не можех да допусна сблъсък на бандата с армията. Казах на Харнаш, че ме е спрял патрул на КВС и едва съм им се измъкнал.
— Колко бяха? — попита той бързо. — Двама.
— Колко далече оттук?
— По маршрута, на половин час път от нас. Изненадах се — Харнаш видимо се успокои.
— Видях двама, но те може би са повече — добавих.
— Какво им казахте?
— Заплашиха ме, че ще ме заведат в ДС, обаче аз дума не обелих. Показах им фалшивата карта и удостоверението за работа, казах им името на хазайката в Рабка и обясних, че отивам в Нови Тарг през планината…
Прекъснах насред дума. На няколко десетки метра забелязах размазани в мъглата фигури на двама мъже в зелени униформи. Промъкваха се покрай гората към нас. Трепнах. Харнаш забеляза това, погледна нататък, също ги видя.
— Внимание! КВС! — прошепнах с приглушен глас и дръпнах главатаря зад дървото.
— Те са от нашите — обясни той.
— Как така? — запитах слисан. Те вече бяха наблизо, познах двамата войници от патрула, който ме спря.
— Това са Гриф и Гранджаж11 — обясни Харнаш, — връщат се от осигуряване.
Загубих ума и дума, пословичните мравки ми пропълзяха по гърба. Достатъчно беше да изрека една необмислена дума пред онези, които по пътя действително взех за патрул на Корпуса за вътрешна сигурност, и щях да се издам. Буквално беше въпрос на късмет, по чудо не се разкрих сам пред бандата. Страх ме беше да си помисля какви щяха да бъдат последиците от това.
Бях чувал за подобен случай в Новосондецка околия. Бандата на Салва12 нападнала магазина на Кооперацията за селска взаимопомощ и обкръжила селището. На служба в местния участък били двама милиционери, които напразно се опитвали да извикат помощ. Бандитите били прекъснали телефонната линия. Милиционерите се барикадирали в участъка, безсилни пред многочислената, въоръжена с автоматично оръжие банда. Салва поискал високи контрибуции от няколко стопани, неговите хора вилнеели из селото, заплашвали със смъртни присъди онези, които правели опит да им се противопоставят, други ограбвали складовете на кооперацията. Единственият път от Нови Сонч до селото се охранявал от членове на бандата, облечени във военни униформи. Не предполагал това синът на един от стопаните, който грабнал велосипеда и успял да се измъкне на пътя от стопанството, разположено в
