Изведнъж от тези храсти се откъснаха две наведени фигури, които се запромъкваха към черквата; след петнайсетина крачки ги изгубихме от очи, изчезнаха в тъмнината. Движението по шосето беше много слабо. Рядко се появяваше самотен автомобил, изчезващ бързо зад първия или втория завой.
След миг Харнаш приседна до нас под хвойновия храст.
— Изпратих двама души — рече. — Ще претърсят около черквата.
Той погледна нервно часовника си. Стрелките се движеха бавно, като че ли нарочно. Бяха минали само десет минути.
— Има време — прошепна главатарят на бандата сякаш на себе си и се загледа в тъмнината.
Нямаше луна. Над нас беше разпънат небесният свод — почти черен, осеян със звезди. И ветрец не подухваше — безоблачна лятна нощ. По пътя видях пак светлина от фар. Някакъв самотен мотоциклетист премина бавно-бавно в посока на Нови Тарг. Харнаш се загледа подир него, а после каза:
— Тук наблизо Оген приемаше парада на нашите отряди. Какво време беше! И аз бях на този парад…
Гриф извади от раницата си манерка с водка. Надигна я, отпи няколко глътки и я подаде на Харнаш, който си дръпна порядъчно. Аз се престорих, че също пия, но близнах само няколко капки.
— Абе имам лошо предчувствие — промърмори Харнаш. — Дай пак — обърна се той към Гриф и протегна ръка към манерката.
— Не пий много — обадих се. — По пътя трябва да си трезвен. Щом пристигнем, ще си пийнем добре.
„Ако се напие сега, ще стане свадлив — мислех си. — и ще ми създаде ядове в колата.“
И аз самият с удоволствие бих си пийнал в този момент, обаче знаех, че човек само се заблуждава в успокояващото действие на алкохола. Алкохолът притъпява реакциите. Точно сега трябваше да бъда трезв и владеещ се.
От мрака изплуваха фигурите на двама мъже. Грожни и Злом22 се връщаха от разузнаване. Вървяха съвършено безшумно, като котки.
— Нищо подозрително — докладва един от тях. — Черквата е добре разположена, заградена със зидана стена и скрита в сянката на дърветата. От другата страна на шосето има ливада, окосеното сено е събрано в копи. Малко по-надолу са разхвърляни къщи, тъмни са, хората спят. Обиколихме всичко отвсякъде, жива душа няма.
Харнаш пак си погледна часовника. Беше двайсет и три и двайсет. Изсвири тихичко през зъби. Цялата банда се струпа около нас. Както обикновено с нетърпящ възражения тон той нареди:
— Тръгваме на две групи. Най-напред ти — обърна се към Гриф — с тези, които остават. Ще заемете позиция с картечницата на ливадата, с лице към шосето. Разпръсни хората, нека се скрият в копите сено. После аз, поручик Хенрик, Шатан и Гранджаж. Ще прескочим пътя и ще се скрием на гробището до черквата. Щом автомобилът наближи и спре, до него ще отиде само поручикът, ще провери дали всичко е наред. А ти — пак заповед към Гриф — и твоите хора ще останете скрити. Няма да се показвате. Ама ако стане нещо, не жалете боеприпасите! Дънете с пълна сила!
Това бяха последните заповеди на атамана на бандата „Вяруси“. Харнаш се приближи до оставащите. Кратко сбогуване без емоции. Първата група тръгна към шосето. Харнаш подхвърли подир тях:
— Ще ви се обадя, както се уговорихме…
След тях ние преминахме през нивите с пистолети в ръка. Когато бяхме на двайсетина метра от пътя, чух да наближава някаква кола. Светлината на фаровете разсече шосето. Автомобилът премина с голяма скорост и изчезна зад завоя. По формата на каросерията познах ситроена на Стария. Може би и той е бил в него. Да, със сигурност е бил в него. Не би издържал да седи сега зад бюрото си. Той винаги беше там, където имаше акция, толкова близо, колкото позволяваше ситуацията.
С няколко скока пресякохме шосето, стигнахме до оградата около черковния двор. Още един скок и бяхме вече вътре. Гриф и неговите хора не се виждаха никакви, бяха заели позиция на ливадата съгласно заповедта на Харнаш. Насочили към шосето дулата на автоматите, чакаха в бойна готовност.
Нищо не нарушаваше тишината зад черковната стена. Прониза ни остър хлад. Гъстите корони на старите липи закриваха небесния свод. В дъното на двора едва-едва се различаваха очертанията на дървената черква. Харнаш се озърташе нервно. Напразно правеше опити да проникне с поглед в господствуващата наоколо тъмнина.
Притаихме се до оградата. Пак погледнах часовника си.
— Колко е? — попита Харнаш. Чувах само ускореното му дишане.
— Дванайсет без петнайсет — отговорих. Напрежението растеше с всяка минута на очакване.
Опрях глава до студения камък на зида. Шатан мърдаше неспокойно, държеше в ръка пистолета си. Харнаш също държеше парабела, готов за стрелба.
— Страшно е тук — прошепна Гранджаж.
Повече никой не се обади. Чакахме мълчаливо. Времето течеше ужасно бавно. Още десет минути… Шум на двигател. Наближаваше все повече. Шосето пак се освети от фаровете. Наведохме се през оградата. Но колата не забави ход, прелетя край нас с грохот.
— Частна кола беше — рече Харнаш, който пръв подаде глава.
Отново настана тишина. Полунощ.
— Часът на духовете — пошегувах се. Исках да разредя напрежението.
След десет минути пак се чу шумът на наближаващ автомобил. Двигателят му работеше тежко. Светлините се показаха откъм Нови Тарг. На трийсетина метра от черквата шофьорът намали скоростта, караше все по-бавно, после угаси фаровете и спря отсреща.
— Линейка — едва чуто се обади Харнаш.
Той стоеше до мен, скрит зад стената, с готов за стрелба парабел. И аз също държах в ръка моя петнайсетпатронен ФН. Малко по-нататък виждах замазаните сенки на спотаилите се Шатан и Гранджаж.
Шофьорът излезе от кабината, вдигна предния капак, за да изглежда, че е спрял поради повреда. Огледа се, един миг се ослушва, а после изсвири няколко такта от тангото „Поздрави от планината“. Внезапно прекъсна мелодията и зачака. В отговор аз изсвирих следващите няколко такта от същия припев. Това беше разпознавателният знак.
Прескочих зида, здрависах се с нашия „превозвач“ и махнах на другите — вече бяха при нас. Скрити между колата и оградата, разменихме няколко накъсани фрази.
— Имате ли документи? — попита шофьорът.
— Да.
— Пистолети?
— Да — отговорих аз.
— Документите ви стигат. Дайте оръжието, ще го скрия — каза той. — Така е по-сигурно. Хайде, по- бързо — подканваше, като се оглеждаше към двете страни на шосето. — Някой може да дойде.
В същото време той отвори вратата на линейката, подканвайки ни да влезем. За пример пръв извадих пистолета си и му го дадох. Без да мисли, същото направи застаналият до мен Гранджаж. Скочихме в тъмната вътрешност на колата. Харнаш и Шатан останаха долу.
— Не се мотайте — изругах ги.
Не чувах за какво си говорят. Качиха се при нас. Шофьорът затръшна вратата, качи се в кабината и включи двигателя. Автомобилът тръгна. Малката лампичка под тавана се запали. В самия ъгъл беше седнал Янек — служител от нашия отдел в Краков.
— Здравейте! — рече той. — С Хенрик се познаваме, само с вас, момчета… — обърна се той към другите и подаде последователно ръка на всички.
Харнаш и Шатан се стегнаха, изненадани от присъствието на още един непознат човек в колата. Започнаха да изследват с поглед вътрешността на линейката — от едната страна беше прикрепена двойна, от другата единична носилка и малка пейка за придружителя на болните.
Автомобилът слизаше надолу по завоите към Хабувка. Откъснати от гората, от своите конспиративни квартири, без автомати, бандитите се чувствуваха несигурни. Харнаш поглеждаше ту мен, ту Янек, който най-сетне прекъсна мъчителното мълчание:
— Майор Мачей ми нареди лично да пристигна при вас, аз ще се грижа за момчетата в явката и ще ги
