са ти полезни в разговорите с „Вярусите“.
„…След преминаване на полско-германската граница край Гьорлиц стигнах до Любен — разказваше шпионинът. — Там си купих билет за Готбус. Според инструкцията не биваше да купувам билет за влака непосредствено от граничната гара до Берлин. Това би могло да събуди подозрението на властите. Влаковете се контролират. В Любен отидох при един местен човек, казах паролата и той ми даде документи, германски документи с моя снимка. Без пречки стигнах до Берлин—Остбанхоф, а оттам — с метрото до Западен Берлин. Инструкцията подчертаваше, че там трябва да се движа по улиците в посока, обратна на уличното движение. Така се избягваше опасността някоя кола да ме застигне до тротоара и да бъда отвлечен от хора, заинтересовани от това. В Берлин се кръстосват интересите на много разузнавания…“
— Защо ми даваш тези неща? — възмутих се. — Сега не ми вършат вече работа. Представих се с една легенда, трябва да я поддържам.
— Чети нататък, ще видиш — поясни той. Плъзнах поглед по още няколко реда, но едва на другата страница открих следния фрагмент от показанията на агента:
„…Понастоящем бях прехвърлен в Полша със задача да установя контакт и да предам инструкции за действие, както и пари на диверсионната група от Под-хале «Вяруси». Специалистите от разузнаването на «на Изток» в Западна Германия, които сега служат на американското разузнаване, са познавали предишния командир на тази група, служещ си с псевдонима Сребърни. По време на войната той сътрудничел активно на гестапо за разкриването на полските нелегални организации.
… С «Вирусите» трябваше да установя контакт на моста в Нови Тарг, служейки си с парола и разпознавателен знак. Когато се приближих до жената, която познах по зеления шал и боровото клонче в ръката й — разпознавателния знак, за който ми бяха казали в западната зона на Германия, — и изрекох паролата, бях арестуван.
След изпълняване на диверсионните задачи в Полша трябваше да се върна по същия канал за прехвърляне през границата на Запад. В квартала Щеглиц в Западен Берлин, на «Шлосщрасе» до магазина за обувки «Саламандър», близо до ъгъла на «Цимерманщрасе», се намира ресторант, в който има явка за завръщащите се от Полша. Трябваше да отида при мъжа, обслужващ гардероба, и да попитам: «Идвала ли е днес Грета Фабер?» След отговора му «Не съм я виждал от петнайсет часа», аз трябваше да кажа: «Имах уговорена среща с нея в седемнайсет и петнайсет.» След това същият човек щеше да ме свърже със сътрудник на диверсионния център…“
Четях показанията на шпионина и не вярвах на очите си. Погледнах учудено ръководителя на секцията.
— Виждаш ли — пошегува се той, — треперим над теб, като че си фигурка от китайски порцелан. Подсигуряваме ти тила. Ако този агент беше стигнал до Харнаш, лошо ти се пишеше. Изпратихме на моста наше момиче, което чакаше търпеливо в дните, в които можеше да се появи „гостът“ от Западна Германия. На вид приличаше на твоята свръзка Зошка. Тя се приближи до Курт Семер така, както Зошка към теб, със същата парола и същия разпознавателен знак, с тази разлика, че онази те заведе при бандата, а тази предаде шпионина направо в нашите ръце. Не помня откога не съм виждал човек с толкова учудена физиономия, каквато имаше агентът, когато разкрих картите си пред него. Курт Семер каза всичко, което знаеше. Изхождаше от предпоставката, че шпионинът или не казва нищо, ако няма доказателства против него, или казва всичко, тогава може да разчита на снизхождение. Той избра втория вариант.
На другия ден отидох на срещата със Зошка в бар „Зачише“. Тя не успя да скрие радостта си, че съм дошъл точно аз. Очакваше свръзката на щаба, която не й харесвала, била много мълчалива. „Не можеш да й се сърдиш за това — обясних й, — конспирацията си има свои закони.“
Още същата вечер отново бях в бандата.
Непрогледна нощ, буковата гора шумолеше над нас, часът беше два след полунощ. Харнаш, Гриф и аз чакахме близо до мястото, където Розтока се влива в Конина — при сливането на двата планински потока. Шатан и останалите се бяха притаили недалече. Този път главатарят на бандата беше по-спокоен, вече беше свикнал с мисълта за срещата.
Те дойдоха отдолу, край брега на потока. Няколко мига на напрежение — разпознаване, размяна на паролата. Наистина са те.
Бяха четирима — трима от групата на Диск и капитан Антони, адютантът на шефа на щаба. Неговата роля играеше Леон, стар служител на нашия отдел. В нощната тъмница трудно можех да различа дори лицата на хората, дошли на срещата. Всички бяха с убедителен вид и играеха безупречно ролите си.
Антони разговаря с Харнаш само в мое присъствие. Бил дошъл по нареждане на майор Мачей, за да обсъдим подробно важния въпрос да се предаде на „Вярусите“ една радиостанция, чрез която да се поддържа връзката на щаба с ръководния Център на Запад. Повече от час трая лекцията на „адютанта на началник-щаба“ как трябва да се държи групата, охраняваща късовълновата радиостанция, как трябва да се избират местата за укриване, как да се замаскират следите от ДС…
През това време хората от групата на Диск разговаряха с Гриф. Към тях се присъедини и Шатан. Гриф беше във възторг от разказа на един от „онази група“, който преди месец бил „прехвърлен“ от Центъра на Запад в нашата страна. Прекарал там няколко месеца, преминавайки обучение по диверсионна дейност. Гриф проявяваше огромен интерес към възможностите за прехвърляне през границата. Той не знаел, че щабът разполага с такива възможности. Запали се по тази идея. Разпитваше хората на Диск какъв е начинът да попаднеш на такъв курс за обучение, от кого зависи — въпросите му нямаха край.
Харнаш се съгласи да приеме радиостанцията. Постави обаче условието освен радиотелеграфиста в групата да не идва никакъв външен човек. Капитан Антони се уточни с него, че часът и мястото за предаването й ще бъдат съобщени след известно време по нормалния път за връзка.
Призори патрулът от „онази група“ тръгна обратно — в посока на Бескидите.
Следващите дни преминаха без значими събития. Прехвърляхме се от една конспиративна квартира в друга, изпълнявахме някои дребни поръчения на „щаба“, които донасяха свръзките. Все по-добре опознавах организационните звена на мрежата от помагачи на бандата. Времето работеше за нас. Сближих се с Харнаш и неговите хора, с всеки изминал ден бандата ми гласуваше все по-голямо доверие.
Гриф много пъти се връщаше към своя разговор с хората от групата на Диск. Хвърленото зърно започваше да покълва. Заместник-главатарят на бандата беше съблазнен от перспективата за евентуално прехвърляне в чужбина. Не един и не два часа разговаряхме с него на тая тема, разказвах му впечатленията си от моя живот на Запад, говорех за програмата на обучението в Центъра, за възможностите да се получи повишение в офицерско звание. След известно време дори Харнаш започна да се интересува от тези въпроси. Той гледаше с неодобрение явните мераци на Гриф, който съвсем недвусмислено се гласеше да постави въпроса пред щаба. Не започвах по собствена инициатива тази тема, да не би Харнаш или Гриф да си помислят, че ги агитирам за такова заминаване.
Една вечер седяхме двамата с Гриф до изоставената овчарска колиба под връх Горци. От затихналата гора се разнасяше гугукането на гургулици. Завладяха ме отдавнашни спомени. Тогава бях на почивка в Долни Шльонск. Запознах се с едно момиче от Варшава. Имаше неотразим чар, почиваше в същата станция. Ходехме заедно на далечни екскурзии в гората. Сядахме в прелестното кътче край езерото, в което се вливаше планински поток. Целувахме се, гургулиците гугукаха също както днес. Тя казваше, че никога няма да забрави тези дни. Отпуската свърши, но в паметта ми остана гласът на дивите гълъби…
Гриф почисти пистолета си, сглоби го и започна:
— Отдавна имам намерение да се прехвърля на Запад. След смъртта на Мшчичел Сребърни пое командуването, тогава отрядът се раздели на две групи. Тешчова19, брат му и Перелка20 се отделиха от вярусите и образуваха самостоятелна група — „Зожа“21. Решиха да преминат границата през Чехословакия за Австрия. Аз трябваше да тръгна с тях, но нещо ми попречи. Те преминали границата близо до Клодзк с оръжие в ръка. Не познавали терена и били обкръжени от чешката ДС. Двама загинали, двама били заловени живи, след което ги предадоха в Краков. Осъдиха ги на смърт. У тях намерили списък на извършените от бандата смъртни присъди, повече от трийсет… Ако и аз бях тръгнал, сега щях да лежа два метра под земята…
Гриф замълча и се загледа в мен. Уплашените гургулици отлетяха в гората.
— Но прехвърлянето по канал е нещо съвсем друго, нали? — попита той.
