поръчение:
— Разбери какво търсеше ДС тогава в Чорщин — нареди той на Зошка.
Изпратих с поглед свръзките, Докато не се скриха зад хълмчето. Вървяха така, сякаш се връщаха от среща със своите либета, овчари на пасищата.
Конспиративната квартира ми направи силно впечатление. Струваше ми се, че опознавам едно от най- важните скривалища на бандата. Оттук тръгваха каналите, които водеха до най-важните сътрудници на „Вярусите“ по места. Пристигнахме на смръчаване. Харнаш положи всички усилия бандата да се промъкне незабелязано в изградената на края на селището вила. Именно тук те се притаяваха в най-напечените ситуации за дълго време, укривайки се като лисица в дупката си, когато я преследва хайка.
Кой би могъл да допусне, че от мазето на тази ненабиваща се в очи вила в местен стил има таен тунел до бункера, в който можеха да се сместят най-малко десет души? Всъщност това не беше бункер, а просто идеално скривалище. Втори, добре замаскиран изход водеше до изкопаната край къщата яма за картофи — такава, каквато може да се види в почти всеки селски двор по тези места.
Тук щяхме да чакаме връщането на Гриф, а след това щяхме да тръгнем за уговорената среща. Все още неспокоен, Харнаш все пак реши да установи пряка връзка с „онази група“. Тогава все още не знаех докъде ще стигнат неговите предохранителни мерки.
Стопанинът на вилата — възрастен, посивял мъж в износен, но безупречно ушит костюм от английски плат — ми се видя от пръв поглед опасен партньор. Харнаш разговаря с него дълго на четири очи. После поканиха само мен на вечеря горе. Така се запознах с господин Анджей, който сътрудничеше на нелегалното движение от години и предоставяше убежище на бандата. Харнаш вече му беше разказал някои неща за мен. Поприказвахме си над гарафата с домашен плодов ликьор — той, бившият военен от Националните въоръжени сили, и аз, „човекът на Бохун“ от Швентокшиската бригада, понастоящем прехвърлен от Запад представител на тези, чието завръщане така горещо очакваше господин Анджей.
Харнаш държеше на мнението на господин Анджей, не се намесваше в нашия разговор, но слушаше внимателно. Останах с впечатлението, че тази беседа още повече убеди главатаря на бандата, че аз съм „човек от отвъд“.
— Комунистите ми отнеха богатството и положението, останаха ми само тази вила и Иза, моята дъщеря, която сега следва в Краков, е, и надеждата, че нашето дело ще победи — каза ми за „лека нощ“ господин Анджей.
Срещата на планинската поляна Поташня беше през следващата нощ. Харнаш я очакваше с тревога, въпреки че се опитваше да не я показва. Аз също. Главатарят изпрати някъде през нощта Шатан и Грожни, преди това дълго разговаря с тях, обясняваше им нещо, даваше им нареждания.
Рано сутринта се върна Гриф. Зошка го беше открила в Чорщин, беше му предала, че през оная нощ оперативната група на КВС е организирала хайка, претърсили били две села, обаче в друга посока, към Неджица. Харнаш изкоментира, че са „тръгнали слепешката“, значи никой не ни е издал. Случилото се беше благоприятно за мен. Върнах на Гриф автомата му, не чаках той да ми напомни, остана ми пистолетът ТТ, заграбен от пазача. До нашите сигурно вече е достигнала вестта за това. А може би пазачът не е докладвал от страх пред отмъщението на Харнаш?
Гриф беше изпълнил задачата както трябва: беше установил контакт, беше уговорил моята среща след десет дни в Буковина до пощата, бяха уточнили също паролата и разпознавателния знак. Свещеникът, който ръководел организацията, първоначално се страхувал, колебаел се дали изобщо да установява връзка. Изповядал Гриф и после му казал, че няма сам лично да дойде на уговорената среща, но ще изпрати упълномощено да разговаря лице. Гриф го бил убедил.
Крачка по крачка навлизах все по-дълбоко в тила на врага. До срещата в Буковина оставаха няколко дни, а утре предстоеше път с бандата до Поташня. Как да ускоря ужасно бавно отминаващото време? Как да разбера какво ще стане? Това разяжда нервите…
Късна вечер. Отседнахме край овчарски колиби на Турбачик. Чак тук към нас се присъединиха Шатан и Грожни, които главатарят беше изпратил някъде от явката. Харнаш дръпна Гриф настрана и проведе с него дълъг разговор. Улових няколко откъслечни изречения, от които се досетих, че уговарят по-солидно от обикновеното обезпечаване на срещата край изгорялата къща на горския пазач.
Вечеряхме. Някой измъкна манерка. Харнаш категорично охлади мераците му:
— Днес никаква водка!
Той обяви повишена бойна готовност, нареди всички да проверят оръжието си. Наблюдавах го зорко. Нямаше съмнение, че преживяваше днешната нощ предварително, че въпреки всичко се опасяваше дали първата среща с хората от „онази група“ няма да донесе изненади. Най-сетне даде команда за тръгване.
На мястото на срещата отидохме Харнащ, Шатан и аз. Останалите под командуването на Гриф заеха с картечниците позиция наблизо. Командирът на „Вярусите“ съобщи на всички получената в инструкцията парола за случай, че неочаквано срещнат онези.
Чакахме край изгорялата къща. Чакахме повече от два часа — без резултат. „Онази група“ не идваше. Харнаш беше нервен. Аз се стараех да ги задържа възможно най-дълго. Скоро щеше да се развидели, по- нататъшното чакане беше опасно, а може би и безсмислено.
Командирът на „Вярусите“ свирна веднъж, два, три пъти — това бе уговореният знак: оттегляме се. Поизчакахме, докато другите членове на бандата се присъединят към нас — тези, които охраняваха мястото на срещата.
Когато се връщахме по същия път, вече почти разсъмваше. В сивотата на утрото забелязах в ниското под нас няколко въоръжени мъже, вървяха край потока към поляната.
— Тези може би са наши? — спрях Харнаш.
В същия миг от храсталаците излезе втора група, общо петнайсетина души.
— Да, наши са — потвърди той, — но не са от оная група, а просто нашата охрана. Моята мрежа също трябва да действува.
А, ето защо беше изпратил от конспиративната квартира Шатан и Грожни! Те бяха мобилизирали своите сътрудници, които рано сутринта ще излязат на полето и пасищата като жители на околните села. И това също се нарича въоръжено нелегално движение — законспирираният, опасен тил на бандата.
Вече в явката успокоеният и усмихнат Харнаш ми каза уж на шега:
— Ако това беше ДС, със сигурност щяха да дойдат, нямаше да провалят срещата.
Защо Стария назначи среща, която не се състоя? Нищо не разбирах. Нетърпеливо очаквах поредната поща от „щаба“. Сега Харнаш мен ме вземаше на подбив.
— Иди при врачка — повтаряше моите думи.
Пак бяхме в бункера под вилата. Тази вечер Харнаш и Шатан се изпариха. Господин Анджей обичаше разговорите с мен. Покани ме да чуем предаването на „Гласът на Америка“ и на чашка ликьор.
— Помагам на „Вярусите“ като всеки, който се бори с комунизма — започна той, запалвайки „Кемъл“. — Но поставих на Харнаш условието никой да не научи за това скривалище. Днес на хората не може да се вярва. Това положение няма да трае дълго, една атомна бомба, и Москва ще бъде изметена от лицето на земята. Само дано американците се решат да ударят колкото се може по-скоро. Изтърпяхме окупацията, ще изтърпим и демокрация, но от двете злини бих предпочел първата.
От радиото долиташе приглушеният глас на говорителя. Радиостанцията предаваше последния информационен бюлетин. Наближаваше полунощ. Моят събеседник погледна неспокойно часовника си.
— Моята дъщеря пристигна — каза ми той. — Във ваканция е, току-що пристигна от Сопот. Изпратих я в Рабка, за да ви донесе пощата от Казек, отдавна трябваше да бъде тук. Вие познавате ли Казек, човека, който ръководи разузнаването на мрежата на Харнаш?
— Разбира се — отговорих, — но само по име, не лично. Аз трябва повече от вас да избягвам да демонстрирам лицето си, това е най-важният принцип на конспирацията.
От десетина минути вниманието ми привличаше снимка в кръгла рамка. Вглеждах се упорито в лицето на младото момиче на снимката. Бях убеден, че някъде съм виждал това лице, овалът на лицето ми беше познат, познавах гримасата на устните, формата на очите… Заблуждавах ли се? Вече исках да попитам коя е тя, когато разговорът ни беше прекъснат от шум на колела. Някаква кола спря пред вилата. Господин Анджей скочи и изтича на верандата.
— Иза е — рече с облекчение, сядайки пак на масата. — Тя си има ключ…
