— Да си беше останал в Чорщин — злобно отсече Харнаш, — ДС щеше да те нахрани.
Гранджаж само поклати с примирение глава. От сутринта не бяхме яли нищо. Харнаш не позволи да отворим консервите, които носеше в раницата си, винаги пазеше няколко кутии за „железен запас“.
Момичетата се върнаха, преди да се смрачи, донесоха хляб, сланина и спирт. Шатан преля съдържанието на едната бутилка в манерката, след което го разреди с вода от близкото ручейче.
— Долу е спокойно, но нищо друго за ядене не намерихме — каза Маришка. — Не искахме да се мотаем много насам-натам, да не се набием на някого в очите, тук никого не познаваме. От другия край на селото се чуваше музика.
— Говореха, че някакъв стопанин жени щерка си — прибави Зошка.
— Да вземем да отидем на сватба, а? — предложи Шатан, като не отделяше поглед от Харнаш, който режеше хляба и сланината със своя нож с пружина. Главатарят само изкриви устни.
Манерката обикаляше в кръг. Спиртът още не се беше смесил добре с водата, но с какво друго можеше да се прокарва тлъстата сланина, няма със студена вода от ручея я. Всеки гълташе лакомо своя дял.
Както винаги в планината бързо се свечери. Сочната зеленина на тревата край сайванта потъмня. Селцето долу се скри в сянка. Струваше ми се, че дочувам далечната свирня на цигулки, а след нея — местни припевки. За трети път машинално взех манерката, подаде ми я с наздравица Зошка, а аз от своя страна — на другото момиче. Когато протегна ръка към манерката, улових погледа на блесналите му очи.
— За твое здраве — подхвърлих на Маришка. Тя беше седнала до мен с небрежно подвити крака, стройните й бедра бяха открити. Тя се опря на рамото ми, надигна манерката и я подаде на Харнаш.
— Пий, Сташек. Кой знае какво ще стане утре. Далечните звуци на музиката се носеха все по-ясно във вечерната тишина.
— Кога ще отида и аз на такава сватба? — рече замислено Гранджаж.
Пийналата си Маришка затананика някаква сърцераздирателна мелодия. Харнаш рече „Наздраве!“ на Гранджаж, той пи и тръсна на земята последните капки. Зошка извади от торбата си втора бутилка, взе малко вода и сама разреди спирта.
Не се преструвах, че пия. Дърпах от скритата в ръката цигара, за да не се види огънчето отдалече, и пиех наравно с другите, търсех някаква утеха в алкохола, беше ми се предало настроението на несигурност в утрешния ден. Мълчаливо надигахме предаваната от ръка в ръка манерка, вече нямаше с какво да замезваме, само сегиз-тогиз някой разкъсваше тягостното мълчание с кратка фраза или наздравица.
По своя обичай Харнаш въртеше пистолета на пръста си. Съвсем ненадейно пак зачекна срещата с „онези“. Обърнах на шега въпроса му.
„Само да знаеш колко ме интересува и мен същото — помислих си. — Само че по друга причина…“
— Пий, Харнаш, и без това днес няма да измислим нищо!
— Освен още една бутилчица — подхвана пияният Шатан.
Главатарят не ме пропусна — пак вдигна тост към мен. Надигнах манерката. „Не си мисли, че ще ме пречупиш“ — помислих си. Но вече не усещах как цигарата пари пръстите ми.
А Харнаш не ме оставяше на мира, продължаваше да ме отрупва с въпроси. Водката засили съмненията му. Опитваше се да разбере какви задачи ще донесе капитан Антони, защо не е написал в пощата каква акция ще трябва да реализираме.
Каква акция? Откъде аз можех да зная?
— Като не можеш да издържиш до четвъртък — подиграх го, — да идем при врачка.
Наздраве! Още една обиколка на манерката. Спиртът пареше гърлото ми. Главатарят започна от друга страна и този път улучи слабото ми място.
— Що за човек е този капитан Антони?
— Мъж на място ли е? — подхвърли в унисон въпрос и Шатан. — Как изглежда?
През главата ми прелитаха десетки мисли, алкохолът действуваше, умът ми работеше все по-бавно и неточно. Можех да изтърся непростима глупост. Трябваше да се огъвам като змиорка, да отговарям на въпросите, да задоволявам любопитството на членовете на бандата, като същевременно не биваше да казвам нищо конкретно. Нали не знаех кой ще пристигне в ролята на капитан Антони, кого е избрал Стария. Може би Сташек или Юзек, а може би Войтек или Метек. Всеки от тях беше опитен сътрудник на нашия отдел, всеки можеше да изиграе тази роля.
„Голяма грешка направихме — мислех си. — Без съмнение, този път не аз сбърках, а Стария, че не предвиди такава ситуация и не ми посочи в плана на акцията на кого каква роля определя. Ако им опиша като Антони Войтек, а вместо него дойде Сташек или Метек, подозрителният Харнаш при срещата ще се ориентира, че тук нещо не пасва.“
Спомних си поговорката, която често повтаряше Стария — че оперативната работа е игра, основаваща се на надничането в картите на противника. Действително така беше, опознавахме все по-добре картите на главатаря на бандата, обаче… при най-малката грешка и Харнаш може да надникне в нашите карти. Тогава онзи, който е хвърлял око на картите му, е загубен. Я да си овладея нервите…
— Имаш хубави очи, Зошка — обърнах се към момичето, за да отклоня разговора в друга посока. Тя отметна косата си, вземайки манерката от моята ръка, благодари с усмивка и ме погледна с дълъг, дълъг поглед на блестящите си кафяви очи. Струваше ми се все по-привлекателна, дори движението на ръката й, с което надигна към устните си манерката, ми се видя нелишено от чар.
— Капитан Антони умее добре да си пийва — започнах да импровизирам, — най-много обича уиски, това е шотландска ракия, само че много по-силна от нашата. Англичаните я пият с газирана вода, но поляците се познават по това, че разреждат с вода само първата чаша, а после си доливат само уиски. Антони е стара лисица, бил е на Запад най-дълго от всички нас.
Водката увеличи моята самоувереност, разпали въображението ми, заразказвах им за моите приключения в американската зона на Германия, за диверсионното обучение, за работата на разузнаването, за бързата стрелба от пистолет на бедрото, за упражненията, когато ме хвърляха в помещения, където на четирите противоположени стени бяха поместени четири мишени, човешки фигури, и за четири секунди трябваше да се улучат поне три от тях…
През короните на дърветата се провиждаха светлините от селото, струваха ми се замазани, привиждаха ми се ту близки, ту неестествено далечни. Главата ми беше замаяна, светът странно се въртеше, а звуците на цигулките и все по-веселите сватбени песни дразнеха ушите ми.
Харнаш се забавляваше с парабела.
— Вече не бих могъл да живея без оръжие — изфъфли сякаш сам на себе си. — Пий, Хенрик — подаде ми манерката. — Кажи как беше в тия Швентокшиски планини — намекваше за една от историите, които им бях разказвал, пробутвайки подготвената от Стария легенда. — И капитан Антони ли беше там партизанин?
След това ми говореше нещо май пак Харнаш, а може би беше Шатан, думите му с мъка достигаха до съзнанието ми, най-накрая вече не улавях смисъла им или може би просто го забравях тутакси. Възможно е дори в същото време да съм се държал съвсем нормално, това се нарича „прекъсване на биографията“. И пак някой ми рече „Наздраве“, надигнах манерката, после всичко се прекъсна…
Събудих се в пълна тъмнина, не знаех колко дълго съм спал, всъщност лежах полубуден. С огромно усилие се опитвах да си събера мислите, да разбера къде се намирам. В първия момент ми се стори, че съм в Краков.
„Как не — внезапно просветление, — нали съм в бандата!“ Възстанових в паметта си хаотичните картини от миналата вечер, които в неизвестен за мен момент за съжаление се прекъсваха. Бяло петно.
Облизах изсъхналите си устни, в устата ми горчеше, в главата ми бръмчеше. През дупката от отчупена дъска в покрива видях тъмносиньото небе и звездите. Не помнех как е завършила вечерта. Съзнанието ми се възстановяваше лека-полека. Очевидно се намирах в празния сайвант, край който снощи се проведе вечерната разпивка.
Кой ме е довел тук? Би трябвало да помня, ако съм дошъл със собствени сили. Но не това е най- важното, най-лошото беше, че в един момент „филмът се скъсваше“. Какво ли съм надрънкал на Харнаш през това време? Ако съм се разкрил, епилогът на тази нощ ще бъде трагичен.
Къде са те? Май Харнаш и Шатан отидоха към селото, там където имаше сватба. Ама дали наистина е било така — не знаех. Лежах на сеното, разхвърляно по пода, и се мъчех да си събера мислите. Наоколо
