отидохме в някакво селце в Пенините. Един стопанин не бил заплатил наложената му контрибуция. Заобиколихме къщата му около полунощ. Не искаше да отвори. Тогава до прозореца отиде един от нашите, в милиционерска униформа. Чак тогава жена му отвори. Другите нахлуха вътре, стопанина го нямаше, беше избягал в обора. Харнаш го откри в сламата под яслата, доведе го в къщата и ме извика. Аз стоях дотогава на пост. Заповяда ми да го застрелям. През живота си никого не бях убивал, но трябваше да го направя, иначе мен щяха да утрепят. Всеки новопостъпил в групата трябва да изпълни присъда. Така е наредил Харнаш, казва, че това обвързва, Оген го бил научил. Стопанинът имаше дъщеря, горе-долу на осемнайсет години. Хубаво момиче, с дълга плитка. Същата нощ я взеха със себе си. Трима отидоха с момичето в гората. Мен ме оставиха да пазя. После се върнаха, смееха се, че са си „поиграли“ с нея и са я пуснали. В това село мен ме познаваха. Харнаш знаеше, че съм от тия места. И всички там знаят, че аз съм застрелял оня, дето не искаше да плати контрибуция, и сигурно си мислят, че аз съм изнасилил неговата дъщеря…

Гранджаж млъкна и пак ме загледа, като че ли очакваше как ще реагирам. Може би реши, че е казал повече, отколкото е трябвало. Погледнах го, но не можах да кажа нищо. Преди да си отворя устата, дочухме стъпки. Все така седяхме в сянката на клонестия ясен. В лунната светлина до вратичката в плета видях мъжка фигура. Мъжът вървеше с девойка, държеше я за врата. Чухме част от разговора им:

— Обичаш ли ме? — попита тя.

— Като ми даваш, те обичам — отвърна той и я притисна още по-близко до себе си.

Познах гласа на Харнаш. Значи вече се връщат от Сромовице. Не ни забелязаха и изчезнаха в двора. След малко изскърца вратата на плевнята. Гранджаж и аз се върнахме в къщата. Там заварихме ония, които бяха придружавали главатаря, и Маришка. Пиеха водка.

— Харнаш и Зошка отидоха да ви търсят — каза Маришка.

Шатан, вече добре направил главата, дръпна момичето към себе си. С другата ръка изби в коляното си тапата на половинлитрова бутилка и наля в три бурканчета от горчица. Едното подаде на мен, второто на домакина, а третото вдигна нагоре.

— За здравето на господин поручика — изфъфли. — Пийни, Маришка, но внимавай — и ме погледна многозначително.

Маришка отпи и върна на Шатан останалото. Изпих с погнуса няколко глътки самогон и оставих чашата. Русокосата намести кокетно кичурчето коса, което беше паднало на челото й, и подаде чашата на Гранджаж. Той я изпи до дъно. Шатан продължи да опипва Маришка, и тя беше на градус, противеше се или само се преструваше на недостъпна. Продължиха да се закачат. Ятакът, също на градус, затананика на местен диалект. Шатан му пригласяше със своя нисък, пресипнал глас:

Огньовото име няма да загине. Хей, и в планината, хей, и в долината, хееей!

Съседът му продължи с пиянски фалцет:

Ако знаех само къде ще увисна, бесилчица златна щях да си издигна.

Шатан разля в чашите останалата в бутилката водка. Аз само наквасих устни. Още бях под впечатление на разказа на Гранджаж. В стаята влязоха Харнаш и Зошка.

— Поне си изтърси сеното от полата — подхвърли шеговито Маришка. — Добре сте ги търсили…

— Че на теб да не ти забранявам! — тросна се Зошка.

— Какво сте се разкрещели? — обърна се остро Харнаш към Шатан. — Могат да ви заберат оттук като мед от кошер!

Зошка отиде до стопанката, която се въртеше около печката, и започна да й помага да разбие яйца за пържене. Харнаш извика Гранджаж и му нареди да отиде на пост. Младежът погледна със съжаление към цвърчащите яйца в тигана, взе под мишница автомата и мълчаливо излезе. Харнаш отиде до стената, приседна до мен на едно трикрако столче, бръкна в джоба на английското си яке и ми подаде две кибритени кутийки. Кимна към Зошка — разбрах. Беше пощата която тя беше донесла от срещата в Краков. Искаше ми се възможно най-бързо да се запозная със съдържанието им. Но моментът не беше подходящ — нямаше да седна да разшифровам нарежданията на щаба пред тия свидетели. Трябваше да спазвам елементарните изисквания на конспирацията.

Командирът на „Вярусите“ ми съобщи новината. Момичетата му казали, че предния ден в Нови Тарг пристигнали два камиона с войници, най-вероятно от Корпуса за вътрешна сигурност. Засега не е известно какви са намеренията им. Изпратената от капитан Антони информация се потвърди.

— Добро им е разузнаването — призна Харнаш.

Разговорът ни потъваше в шума наоколо. Стопанинът дойде и седна между мен и главатаря на бандата на ниско столче, от ония, на които седят жените, докато доят кравите. Зашепна на Харнаш за някакъв Франек от Чорщин, дето много често ходи в участъка, че трябва да се пазят от него, той уговаря хората да се записват в доброволните отряди, би могло да го премахнат, ама ще се вдигне аларма, за новата учителка в местното училище, май е червена, за още някой си, който събира данъци от селяните. Но най-дълго обсъжда местната кооперация — че са докарали нови стоки и че събират добри пари.

Разбрах какво има предвид — подкокоросваше бандата за нападение. Той спомена също, че в събота вечер в касата има най-много пари. Може да отидат там, тогава в магазина са само управителят и продавачката. — И на мен нещо ще пуснете — прошепна. Мъжът примигна хитро и стрелна главатаря — чакаше неговия отговор.

Харнаш го слушаше с интерес, но се овладя. Знаеше, че съм чул техния разговор и по-точно думите на алчния за лесна печалба домакин.

Зошка и стопанката ги прекъснаха, слагайки на масата самун хляб и две съдинки с ухаещи апетитно пържени яйца с пушена сланина. Разделихме се на две групи, всяка насочи вниманието си към своята чиния. Шатан грабна лъжицата пръв.

В същия момент в стаята нахлу някакво задъхало се момче, а подир него и Гранджаж.

— Войници в селото! — на един дъх изкрещя хлапакът.

Всички скочиха на крака, зарязаха масата, грабнаха оръжието. Шатан дръпна Гранджаж и двамата изтичаха навън. Хвърлените лъжици издрънчаха, някой бутна бутилката със самогон, тя се търкулна на пода и се счупи с трясък.

— Света Богородичке! — зашепна стопанката.

— Къде са те? — викна Харнаш.

— Спряха пред кръчмата.

— Колко са?

— Двама дойдоха с мотор. След тях — камион, закрит с платнище, под него войници. Не видях колко са. Питаха за участъка.

— Един камион ли? — попита Харнаш.

— Да.

— Угасете лампата, изчезваме. Всички след мен! И вие! — обърна се той към свръзките. — Може да потрябвате!

Зошка веднага заметна на главата си шала, Маришка се поколеба за миг. В стаята стана тъмно — ятакът беше угасил светлината. Втурнахме се към пруста. Харнаш отвори вратичката към полето, застана на прага, ослуша се.

— Още не излизайте — просъска, — може да са наблизо.

Вы читаете Опасните пътеки
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату