„Народната армия преследва отрядите на Гуоминдана“, „Министър Вишински демаскира лицемерието на западните велики сили по отношение на Германия — Бевин, Вишински, Ачесън, Шуман на сесията на четиримата министри на външните работи“, „Франция не иска да бъде бойно поле във войната против СССР — бурни дебати във френския парламент“, „Предателят да полския народ, хитлеристкият шпионин, агентът на англо-американските империалисти фашистът Адам Добошински пред съда на народна Полша“.
Процесът на Добошински се следеше в Подхале с голям интерес. Хората си припомняха неговата предвоенна фашистка изява — походът към Мишленице.
Атмосферата на „студената война“, насаждана от предаванията на вражеските радиостанции, благоприятствуваше за дейността на бандата. В Подхале я подкрепяха тези, които бяха останали в пасивната позиция на изчакване — какво ще стане?
Отседнахме край Чорщин в една гуралска къща, разположена извън селото. Тази вечер трябваше да се върне от Краков Зошка. Харнаш беше уговорил срещата с нея в Сромовице Вижни, на около четири километра от нас.
Още преди това Гриф, облякъл цивилни дрехи, тръгна към Буковина. Той остави на Шатан своя автомат, като взе само пистолета си и гранати. Трябваше да уговори моята среща с онзи, който ръководеше заедно с някакъв свещеник нелегалната организация. Действувайки в граничния район, тя достигаше и до Словакия. Харнаш се колеба и умува цели три дни, докато взе това решение, и най-накрая изпрати своя заместник. Настоявах за това неведнъж: „Нали такава беше заповедта, която получихме от капитан Антони“ — говорех. Дори се преструвах, че нямам никакво желание да се мъкна до Буковина, но нареждането си е нареждане, трябва да се изпълнява.
Свечери се, Харнаш взе двама души и тръгнаха край Дунаец към сътрудника на бандата, у когото щеше да чака Зошка.
— Винаги предпочитам — каза ми той, преди да тръгне — да се установим не там, където имам уговорена среща с някого, идващ в отряда отвън. И най-сигурният човек може да се провали, да се огъне и да издаде мястото на срещата. Тогава засадата е готова.
Беше топла юнска вечер. Откъм ливадата до нас долиташе крякането на жаби. Седнахме с Гранджаж под ясена. Стопанката се въртеше из обора, заета с обичайните вечерни задължения, а мъжът й отиде към Чорщин. Всеки от домакините, у които се укриваше бандата, се притесняваше и се стараеше да я пази. Грижеха се не толкова за „Вярусите“, колкото за собствената си кожа.
Гранджаж беше най-младият член на бандата. Към „Вярусите“ се присъединил веднага след разгромяването на Оген. Произхождал от тези места, където бяхме сега.
— Тук ме познават — обърна се той към мен. — За един час мога да си ида у дома, ама Харнаш не дава. ДС държи под око цялото ни семейство. Няколко души вече се провалиха, отивайки в родните си села, дори Оген го спипаха така и загина. А на мен баща ми и майка ми са сами, няма кой да се грижи за стопанството. Брат ми загина през окупацията, беше партизанин в отряда на Лампарт13.
Гранджаж гледаше със завист как стопанката се върти по двора. Острите черти на лицето му се отпуснаха. Махна с ръка отчаяно.
— За мен вече друг живот няма — каза. — А ако няма война, тук никой няма да издържи. Къде ти е Лондон, а пък къде Краков или Варшава. Хич не ми се вярва в това.
Погледна ме очаквателно, сякаш разчиташе на някакъв отговор. Попитах го защо е постъпил в групата.
Пак започна да говори, имаше нужда да си излее душата, като че ли от това щеше да му олекне. Още преди това бях забелязал, че често се навърта около мен. Очевидно е търсил случай да поговорим. Смяташе ме за по-различен. Търсеше нечие друго мнение, може би искаше да се самоуспокои. Но в какво можех да му помогна аз?
Заговори за стопанството на баща си, за болната си майка, за това, че вкъщи е мизерия, че няма кой да им помогне, че ги сънува нощем, че всичко му е дотегнало. Говореше просто, на местен диалект, говореше как е дошъл при „момчетата“, защото го издирвали за контрабанда. Преминавал през границата в Словакия, носел спирт и пушена сланина, а оттам донасял други стоки, искал да се позамогне, да стегне стопанството. Няколко месеца имал късмет, но после граничарите го заловили, отнели му стоката и го арестували. Избягал. Върнал се на село, укривал се някъде. Започнали да го търсят. При баща му идвала милиция. Най-напред заплашвали, после започнали да говорят на техните че най-добре ще е сам да се предаде, че така ще си съсипе живота, че не го заплашва сериозна присъда, а може би дори ще получи условна. Колебаел се, но не им вярвал.
До „Вярусите“ стигнал случайно, един негов познат от съседното село бил при тях още от времето на Оген.
Дошли там, където се укривал Гранджаж, заявили му, че рано или късно ония ще го заловят и ще лежи няколко години. Взели го със себе си и така останало. „С Харнаш шеги няма“ — каза ми той.
В бандата бил от месец-два, когато отряд на Корпуса за вътрешна сигурност обкръжил бункера, в който се укривали бандитите. Тогава той за първи път взел участие в сражение. При бункера загинал онзи, който го привлякъл при „Вярусите“. Гранджаж получил неговия автомат. Разкъсали пръстена на обсадата, бягали като подгонени зверове. Преследването продължило няколко дни. Войската разрушила бункера, в който бандата си била устроила удобно скривалище и складирала запаси от храна.
В бандата Гранджаж бил „оня, новият“. Харнаш все го изпращал в акции, за да се „учи“ и да се закали. Взел участие в няколко нападения предимно на кооперации. Вземали стоки и пари, налагали контрибуции тук и там, заповядвали на стопаните да приготвят за определен ден някаква сума. Тогава било най-опасно. Кой можел да бъде сигурен, че потърпевшият не е уведомил за това в Нови Тарг? Лесно можели да попаднат в засада. Обаче хората се страхували от отмъщението на Харнаш — в случай на нещо бил в състояние да запали и къщата, и стопанските постройки.
Гранджаж се разприказва. Бях идеален събеседник. Не го прекъсвах. А той нямаше пред кого от своите да си излее душата, от главатаря просто се боеше.
— Тогава бяхме на едно пасище под Турбач — продължаваше спомените си. — Дойде някой отдолу и каза, че в едно от селата край Рабка се укрива някакъв човек. Питал дали някъде наблизо не действува някаква група. През нощта Харнаш изпрати мен, Шатан и още един от нашите да проверим що за птица е той. Открихме го и го заведохме в групата. По пътя ни разказа, че през окупацията е действувал по тези места като партизанин в Армия Крайова, в отряда на Лампарт. В отряда на Лампарт се беше сражавал и моят брат. Попитах тоя, дето го водехме при Харнаш, дали го е познавал. Той потвърди, знаеше дори псевдонима му. Разказа ми къде и как е загинал брат ми в един сблъсък с германците. Спомена и своя псевдоним, но вече не го помня. Стана ми симпатичен. Помислих си, че ако остане при нас, ще ми бъде другар. Харнаш го подложи на остър разпит, подозираше, че е специално изпратен от властите. Оня обясняваше, че е бил в отряда на Лампарт, в Армия Крайова, че се е сражавал в Подхале, споменаваше имената на свидетели, на познати. И аз потвърдих, че е познавал брат ми, че знае подробности, дето не е можел да ги научи от никого. След войната се бил върнал от Подхале в Краков. Там било семейството му. Постъпил в някаква организация, не съм сигурен как й беше името, май „СиН“14. Не знам какво значи това…
Гранджаж продължи да говори. Случилото се с онзи човек се беше запечатало дълбоко в паметта му. Каза, че в организацията, член на която бил в Краков, имало провал, но той успял да избегне арестуването и така се върнал в познатите му места в Подхале.
— Като дойде при нас, имаше пистолет, сега е у Харнаш, и поне сто хиляди злоти. Остана в групата, ходи с нас няколко дни, както вие сега, и беше учен човек, също като вас — Гранджаж замълча за миг. — И неочаквано една нощ Харнаш дойде при мен, беше пиян, и ми нареди да го застрелям. Опъвах се, дотогава никого не бях убивал, не ми беше ясно защо пък точно аз трябва да го застрелям. Харнаш ми перна един в зъбите и ме накара да отида с него. Оня спеше. Харнаш му извади изпод главата пистолета и го ритна в ребрата. Човекът скочи, не разбираше какво става. Харнаш го гръмна в челото, тръшна го с един изстрел. „И с тебе, пикльо — рече, — ще направя същото, ако още веднъж откажеш да изпълниш моята заповед.“ После отседнахме край Шчавница — продължи Гранджаж. — Харнаш взе трима души, и аз бях сред тях, и
