по-лесно. Маришка искаше да ви види.
Познах свръзката на бандата, Зошка, която ме доведе на първата среща. Втората девойка беше малко по-висока, русокоса. Имаше интересни, големи сини очи в рамка от тъмни мигли. И двете момичета дишаха тежко, уморени от дългия път.
— Бях там, на пощата — започна Зошка. — Накрая дойде при мен една „градска“. Най-напред седеше на пейката, не й обърнах внимание, приближи се чак когато отидох малко по-настрана. Вече си мислех, че няма да дойде. Каза ми, че около пощата се въртял някакъв милиционер, не искала да му се набива в очите, затова изчакала. „Градска“, ама хубава и предпазлива.
— Добре е, дето е предпазлива — измърмори Харнаш.
— Катво ти предаде? — попитах аз. Любопитно ми беше кого е изпратил на срещата Стария. Но не вървеше да разпитвам как е изглеждала.
— Вестници и това — отвърна Зошка, като подаде на Харнаш две кибритени кутийки. — Питаше за господин Хенрик — прибави.
— Ти какво й каза? — запитах момичето.
— Нищо. Че и какво можех да кажа? Че са ми наредили да взема каквото е донесла, и баста. Дадох й пакетчето, което донесе Казек.
Значи Шатан лично не е бил у Зошка, изпратил е там някой си Казек.
Седнахме до плевнята откъм защитената от вятъра стена. Момичетата влязоха вътре, взеха да се закачат с Шатан и с още някой от вярусите, през пролуките на неплътната стена до нас долитаха гласовете им. Към нас се присъедини и заместникът на главатаря. Протегнах към Харнаш ръка за двете кутийки, които му даде Зошка. Той се престори, че не забелязва, и побърза сам да ги отвори. Изсипа кибритените клечки и намери под двойното дъно гъсто изписаните листчета. Предния ден беше видял, че именно там скрих листчето за свръзката. Едното листче беше предназначено за мен, а другото — за командира на групата.
В същото време Гриф разгъна пакета с вестниците. В него имаше три щабни карти и два броя от излизащия в Лондон реакционен вестник „Ожел бяли“, замаскирани отгоре с няколко броя от органа на воеводския комитет „Газета Краковска“. Плъзнах поглед по купчината вестици. Забелязах едно заглавие на първа страница. Грабнах „Газета Краковска“ и забравяйки пощата и Лондонските вестници, зачетох на един дъх.
ГОЛЯМ УСПЕХ НА СЛУЖБИТЕ ЗА СИГУРНОСТ — ЛИКВИДИРАНЕ НА БАНДАТА, КОЯТО ИЗВЪРШИ УБИЙСТВАТА В СКОТНИКИ КРАЙ КРАКОВ: „По време на акцията двама бандити бяха убити. Те са Мечислав Спула, псевдоним Фелуш, живеещ в село Врублувка, Вадовицка околия, и Мечислав Кудлацки от Скотники. Третият от предводителите на бандата, Витолд Чехович, син на богат селянин от село Пулвеш, Вадовицка околия, беше арестуван. Арестувани бяха също и останалите членове на бандата…
От 1945 година бандата е извършила трийсет и седем убийства на активисти на демократичните партии и служители на службите за сигурност… Въпреки доброволното разкриване при амнистията бандитите не прекъснали престъпната си дейност.
Ликвидирането на бандата от службите за сигурност беше прието с облекчение и задоволство от местното население…“
Бях така погълнат от вестта за разгромяването на бандата, този успех на момчетата от нашия отдел в Краков, че забравих за миг къде се намирам. Откъснах поглед от колоните на разгънатия вестник. Харнаш ме гледаше странно, изпитващо… Дойдох на себе си. Усетих как мускулите на лицето ми се стегнаха, обаче това трая само части от секундата. Трябва да внимавам, да контролирам всеки жест, всяка своя реакция. Бързо овладях объркването си. Може да не го е забелязал. Посочих им с пръст заглавието на статията. Зачетоха го заедно с Гриф.
„Ще дойде и вашият ред“ — помислих си.
— Пак такава загуба — процедих през зъби. — Майор Мачей е прав, днес не бива да се провеждат необмислени акции. Главите на комунистическите пионки не струват такива жертви Да се провали цялата група…
Длъжен бях да се науча на изкуството да скривам своите мисли, да не разкривам истинските си чувства…
— Кои са те? — попита Гриф.
— Сега мога да ви кажа — започнах да импровизирам. — Поддържахме контакт с тях, но това нападение сигурно са провели на своя глава. Със сигурност знам, че не е по наше нареждане. Възнамерявахме да предадем именно на тази група тайна радиостанция. Радиопредавателят е важно нещо, главно звено на връзката ни с Лондон. Капитан Антони прекара при Фелуш няколко дни преди моето идване тук. От станалото се вижда, че те не са се придържали стриктно към нашите инструкции. Не може да се действува на няколко фронта.
Престорих се, че съм ядосан от провала на бандата на Спула, псевдоним Фелуш.
— Какво ни е изпратил майор Мачей? — обърнах се към Харнаш.
Той разгъна на коленете си извадените от скривалищата в кутийките листчета и започна да се взира в тях безпомощно — нищо не разбираше от написаното. Взех едното, предназначено за командира на групата. Беше изписано нагъсто с цифри. Извадих от джоба на винтягата си чист лист хартия. Начертах на него таблица, в горната и лявата страна на получените полета вписах цифрите, а в централните квадратчета — всички букви от азбуката, чиито места знаех наизуст. Изглеждаше като таблица с резултатите от футболните мачове за първенството на страната.
Въз основа на този ключ пристъпих към разшифроване на пощата от „щаба за диверсии“. След десетина минути връчих на Харнаш предназначените за него инструкции, подписани от капитан Антони.
Главатарят на бандата и неговият заместник наведоха глави над разшифрования текст.
„От Нурт за Мариан. Препоръчвам да се разработят съвместно с поручик Хенрик: 1) план за локализирането на пет площадки за парашутни скокове и хвърляне на пратки със запазване на съответната дистанция; 2) калкулация за месечните разходи на групата и мрежата; 3) списък на известните ви сътрудници на ДС, живеещи във вашия район; 4) справка за разположението на мрежата по места и възможностите за нейното използуване (военна подготовка, подготовка за диверсии, възможости за придвижване и пр.); 5) да се помогне на поручик Хенрик да установи лична връзка с организацията на словашката граница; 6) досегашните места и начини за контакт — петък, понеделник — остават в сила до ново нареждане. От името на щаба и лично от свое име майор Мачей ми поръча да изразя задоволството от установяване на контакт с групата и да предам на командира й бойни поздрави. Капитан Антони.“
Докато командирите на „Вярусите“ изучаваха писмото ма капитан Антони, аз разшифровах предназначените за мен препоръки:
„От Нурт за поручик Хенрик. На командира на групата дадохме псевдоним Мариан. Препоръчвам да останете в групата, докато бъдат изпълнени инструкциите за Мариан. Анализирайте нуждата от изготвяне на документи за самоличност за неговите хора — евентуално изпратете снимки. Една от нашите групи понесе големи загуби. Майор Мачей пребивава временно в друг район. По непроверени данни ДС планира акции в съседния район. Запазете повишена бдителност — не деконспирирайте дейността. Капитан Антони.“
Дадох на главатаря предназначената за мен инструкция. Прочетоха я заедно с Гриф. Отложихме за по- късно обсъждането на плана за действия. Върнахме се в плевнята, от която се носеха все по-разгорещени гласове. Докато ние отсъствувахме, членовете на бандата бяха изпразнили вече две бутилки от запасите, които момичетата бяха донесли.
Шатан беше седнал до стената на дъска, опряна на два камъка, държеше на коленете си Маришка. Като ни видя, тя безуспешно се опита да се измъкне от прегръдката му. Може би се стесняваше от мен?
— Като не можеш да я задържиш, пусни я! — викна му Гриф.
— Ще ти пусна аз на теб кръв от носа — отсече пийналият си Шатан.
Но само дръпна русокосата за ръката. Мушнаха се през дупката в стената, където липсваше една дъска, и изчезнаха в храсталака.
Ядяхме салам и пресни хлебчета, които беше донесла „отдолу“ Зошка, и пиехме водка. Нямаше топло ядене. Харнаш не позволи да се запали огън. Съчките бяха влажни и димът щеше да се вижда отдалече. Шатан и момичето не се връщаха, останалите спяха в плевнята. Харнаш извика Зошка и тръгна към гората „да търсят гъби“.
