Останах сам с Гриф. Той преглеждаше лондонския вестник. На първата страница беше поместена голяма снимка с надпис „Генерал Владислав Андерс“.
— Баща ми разчиташе на Миколайчик — разприказва се Гриф, — дори постъпи в Полската народна партия, ама Миколайчик избяга и прати за зелен хайвер онези, които разчитаха на него. Аз залагам на Андерс.
— Какво работеше баща ви? — попитах.
— Имаше мелница край Нови Сонч, но комунистите му я взеха. Сега живее от спестеното през окупацията, тогава мелничарите живееха най-добре от всички.
— И аз залагам на Андерс — казах. — Англичаните ще му помогнат.
— Комунистите се смеят, че нищо няма да излезе от неговото победоносно завръщане на бял кон. Но те ще видят, аз ще им покажа къде зимуват раците — пророкуваше Гриф.
Заразправя за баща си. Разказваше как Оген разпуснал част от хората през зимата в конспиративни квартири, тогава той заминал при шурея на баща си, укривал се у него в Познан. Преди войната този шурей бил професионален офицер, а дъщеря му отишла при червените, записала се в Младежкия съюз за борба. Гриф се страхувал от нея и сменил квартирата си. После се върнал в отряда. Роднината на баща му имал познати в чужбина, също офицери, познавал и някого от пристанището в Шчечин. Гриф му написал писмо с молба от „Вярусите“ да ги свърже със Запада. Това писмо трябвало да бъде изпратено в чужбина.
— И дойдохте вие — обърна се той към мен. — Тогава Казек занесе писмото на вуйчо ми в Познан. Той обеща, че ще го изпрати където трябва. Харнаш първом беше против…
Значи пак Казек, същият, при когото вчера е ходил Шатан. Него го познава и Зошка, свръзката на бандата…
7
През следващите няколко дни не дадох на „Вярусите“ дъх да си поемат. Реализирахме препоръките, които бандата беше получила от „щаба за диверсии“.
На предстоящата среща в Краков щеше да замине Зошка. Така реши Харнаш, който на нея най-много й имаше доверие. Тя му беше любовница, работеше за бандата от дълги години, още от времето на Оген. И умееше да си държи езика зад зъбите. Дадох й пари и кратко донесение, като й наредих да го предаде на свръзката в бар „Зачише“. Инструктирах я как да стигне дотам, казах й паролата. Барът се намираше на улица „Потоцки“, до Плантите, на две крачки от железопътната гара. Много държах Стария да получи някаква вест от мен — това ще е достатъчно, за да разбере, че всичко е наред.
Зошка трябваше да се върне в събота. Харнаш уговори с нея среща у един гурал в Сромовице Вижни. Поради информацията за акция на ДС се прехвърлихме в конспиративните квартири в Пенините.
Четири пъти се местихме от място на място. По пътя избрахме с главатаря на бандата и неговия заместник площадките за парашутни скокове и приемане на пратки. Означих тяхното разположение на щабната карта, която ни изпрати „капитан Антони“.
Използувах ги за провеждане на „диверсионни упражнения“. При всяка възможност изваждах душата на „Вярусите“. Изисквах да научат на какви условия трябва да отговаря мястото, на което се установява такава площадка, как се приемат пратки, каква сигнализация се използува, какво представляват контейнерите…
Провеждах теоретични лекции, а след тях — практически занятия. Започнах от топографията. Само Гриф умееше да си служи с щабна карта. Изисквах дори повече — всяка означена на картата площадка трябваше да се разположи на собственоръчно начертаната скица на терена.
Седях с водачите на „Вярусите“ над усвояване на изкуството на шифровката. Този метод за контакт с „щаба“ беше избран от съображения за впечатляване на бандата, което беше постигнато. Стария твърдеше, че ние трябва да им покажем нещо повече от онова, което те знаят, и не сгреши. На тях им допадаха перфектните конспиративни методи, а именно на този психологически фактор разчитахме ние. Дадох им ключа, начертах таблицата с шифъра и зашифровах няколко примерни текста. Гриф беше схватлив, само за няколко часа овладя шифъра. Харнаш само си губеше времето, първоначално се опита да схване принципите на шифровката, но не му вървеше, та се ядосваше и гледаше накриво, със завист своя по- способен заместник.
Приготвихме съобщение за майор Мачей относно разположението на площадките. Зашифрова го Гриф, Харнаш се измъкна под предлог, че го боли глава, а после изведнъж се сети, че трябва да отиде при някакъв свой агент да разбере спокойно ли е наоколо. Не искаше да загуби авторитета си преди всичко пред своя заместник.
— Командирът трябва да има свой шифровчик — подхвърли уж на шега, преди да тръгне.
Най-трудно ми беше да конкретизирам целите, към които се „стремим“. Гриф ме затрупваше с въпроси на тази тема. Беше прочел няколко пъти от началото до края лондонските вестници, донесени от свръзката.
Познаваше съдържанието им по-добре от мен. Аз бях прегледал статиите преди заминаването си само бегло. Не придавах на тази част от задачата си особено значение. А сега се налагаше да обсъждам и да отговарям на много въпроси — за Миколайчик и Полската народна партия в чужбина, за Андерс, за техните взаимоотношения, за разногласията в лондонското правителство.
Точно по това време в Лондон имаше криза на лондонското правителство. Господа министрите се караха не в името на политическите цели, а за постове в марионетното правителство, което почти никой не признаваше. Колко по-различно си представяха все още тези неща някои хора в Полша, които се надяваха на промяна в посоката на историческото развитие.
Гриф четеше по няколко пъти на другите членове на бандата някои фрагменти.
Винаги започваше от името на вестника „Ожел Бяли, Полша се бори за свобода — ще победим“, а след това минаваше към заглавията на отделните статии: „Преди конференцията на четиримата“, „Студена битка в студената война“, „Германия заема ключова позиция не само в Европа, но и в мащабите на световната стратегия. Трудно може да се допусне, че руснаците ще оставят Германия на западните страни“, „Няма никакви поводи доброволно да се намалява територията на завоюваното, още днес — цяла Германия за Запада!“.
— Оттук се вижда, че ще има война — коментираше той с надежда в гласа. — Още мъничко, момчета, днес блокада на Берлин, а утре може би…
Той разчиташе на това, че войната ще даде оправдание на извършените от бандата престъпления, а на баща му ще върне топлото гнезденце, мелницата, от която той е трупал пари през окупацията.
И ония от Лондон също разчитаха на война — само да доживеем до пролетта, — свързваха с нея надеждите си да се завърнат към оставените в страната имоти, към старите постове.
Гриф продължаваше да чете:
„Атлантическият пакт образува сплотена общност на държавите, застанали против Русия… Като нямаше възможност да се противопостави на комунистическата експанзия едновременно в целия свят, Америка реши да съсредоточи своите сили в Европа, занемарявайки Азия… Дали от гледна точка на Кремъл си струва да се рискува да бъдат загубени Полша и Чехословакия, за да бъдат укрепени позициите в Китай…“
„Отговорът на папа Пий XII на юбилейното послание на президента Залески и генерал Андерс… Папата поръча да бъде предадено чувството му на дълбока благодарност на Негово превъзходителство господин Залески и на полското правителство в Лондон… за генерал Андерс — апостолска благословия…“
— Това все едно че е и за нас — отбеляза Гриф. — Нали се борим за едно и също дело.
Периодът беше богат на политически събития. Западните велики сили и преди всичко Съединените щати подклаждаха „студената война“.
Гриф прелистваше и „Газета Краковска“, като се опитваше да намери на страниците потвърждение на своите надежди за въоръжен конфликт. По това време нашият печат пишеше за прибирането на селскостопанската реколта в района на Краков, за фестивала „Краковски дни“, за пускането в експлоатация на нови пътища, за строежа на нова радиостанция, за Първата воеводска партийна конференция в Краков.
Същевременно правеха впечатление отпечатаните с едри букви заглавия на статиите: „Меморандум на съветското правителство — Атлантическият пакт противоречи на принципите и целите на Хартата на ООН“,
