Няколко пъти напомних на Харнаш да изпрати някого за материалите и пощата, които трябваше да донесе свръзката на майор Мачей от Краков. Бивакът ни беше вече доста далече от Рабка.
„Кого ли ще изпрати Стария?“ — мислех си. Трудно можех да отгатна, но се безпокоях дали нашето момиче, което ще дойде на срещата с доверения човек на бандата в Рабка, ще изиграе добре своята роля. Всяка грешка на новия човек, въведен в нашата комбинация, внасяше потенциална опасност. Тогава не всичко ще зависи само от концепцията, разработена от Стария, и от мен — изпълнителя.
Интересно ми беше също какви инструкции ще получим от „щаба за диверсии“. Сега Стария не можеше да ми предава напътствията си непосредствено. Вероятно има предвид, че предназначената за мен поща може да мине през ръцете на главатаря, преди да стигне до мен. И все пак това беше единственият път да контактуваме със Стария.
Харнаш реши, че трябва да сменим скривалището си. Отивахме някъде в околностите на Кичора. Оттам някой щеше да отиде на срещата със свръзката в Рабка. През последния ден, прекаран на пасбището, Гриф отиде за храна. Върна се с претъпкана торба — водка, хляб, салам и няколко вестника. Отседнахме в гората. Времето беше все така хубаво. Гриф се зачете в „Газета Краковска“.
— Всичко това са лъжи — иронизираше Харнаш, — комунистическа пропаганда.
Но Гриф продължи да чете. Забелязах на първата страница на вестника голям некролог. Гриф зачете на глас:
„На 6 юни тази година загинаха от куршумите на реакционните нелегални сили в Скотники край Краков: Ян Юргала, Стефан Жемба, Чеслав Стрилински. Хвала на паметта им!“
Заинтригувани, членовете на бандата се струпаха около четящия. Гриф откри статия под заглавие ГНУСНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ НА РЕАКЦИОННИТЕ СИЛИ В СКОТНИКИ КРАЙ КРАКОВ, отпечатано с едри букви, и продължи на глас:
„На 6 юни тази година в Скотники край Краков въоръжена банда извърши гнусно престъпление върху участниците в забавата, организирана в местното читалище от родителския комитет за събиране на средства за лятната почивка на най-бедните деца.
След като тероризирали събралите се хора, бандитите убили по жесток начин, с изстрел отзад в главата, председателя на родителския комитет и секретар на партийната организация др. Ян Юргала, работника Чеслав Стрилински и Стефан Жемба, служител на Гражданска милиция, който също вземал участие в забавата.
Били ранени също, служителят на ГМ Станислав Банаш и работникът Станислав Частек.
При нападението бандитите използували познатите от окупацията на хитлеристите методи на терор, биейки събралите се, малтретирайки жените и опустошавайки сградата на читалището.
След извършване на престъпленията бандитите ограбили от касата парите, предназначени за лятната почивка на децата.
Погребението на зверски убитите работнически активисти и служители на Гражданска милиция — жертви на реакционното нелегално движение — ще се извърши в петък, 10 юни тази година…“
Гриф млъкна, сгъна вестника. И останалите се смълчаха за миг. Харнаш се изплю през зъби и рече:
— Добра работа. Само дано не ги хванат. С какъв кеф бих пуснал серия от автомат по тия, дето ще отидат на погребението. Нека гризат земята…
Късно вечерта наближихме Рабчанската котловина. Изминахме дълъг път по съвсем див и безлюден маршрут. Както винаги любезен, Гриф ме забавляваше по време на похода с разговор. Информираше ме за имената на възвишенията, пасищата и селищата, край които минавахме.
Някъде там се намираше и Збуйецка яма. Моят гид използува случая да ми разкаже, че наблизо „Вярусите“ имали скривалище в някогашен бункер. Войници от Корпуса за вътрешна сигурност го открили при една от хайките. Притаили се и чакали бандата да се върне в скритата в гората землянка. И свършено било с „Вярусите“, ако някакъв селянин не ги бил предупредил.
Оглеждах се любопитно наоколо. Знаех, че именно с тези места са свързани многобройните предания, които по-старите планинци така обичат да разправят на чашка. Дори си припомних някои от тях. Тая Збуйецка яма например… Говорят, че преди години тя се простирала на километри под земята, а в нея се криели разбойниците. И че уж веднъж овчари пуснали в нея коза, която, както и до днес се разказва, излязла чак някъде край Дунаец. Според легендата в Збуйецка яма живеят земни духове със страшни лица и деформирани тела. Друг вариант на легендата кара духовете да танцуват нощем, припявайки регионални песнички.
Тогава в Явожина, пък и после, чух много местни предания, приказки и легенди. Те се бяха раждали цели векове в буйното, но примитивно въображение на хората, живеещи в безпросветност и изостаналост, предавали се бяха от поколение на поколение, свързвали се бяха с природата и недодяланата натура на планинците. И звездите имаха тук други имена и свои легенди, и скалите, и пещерите, и планинските потоци.
За двете скали, изправили се като тояги при входа към долината, ми разправяха, че са вкаменени две сестри, които не дали вода на издъхващата си майка… За камъните — че някога са растели, но Богородица си смазала пръста на един от тях и ги проклела в яда си „да се вкаменят“ и камъните престанали да растат… За зорницата и вечерницата — че са зеници, едната предвещава деня, другата го завършва… За заклинанията в нощта на свети Ян, които изричат момичетата и без да обръщат внимание, че си разраняват ръцете, късат магарешки бодил, оня същия, дето краси мъжките панталони, късат листчетата чак до голия цвят и броейки неговите листенца, гадаят ще се сбъднат ли копнежите им за любим, за любов…
Но в повечето от местните песни и легенди, които съм слушал, се говори за разбойници. Географските условия, горите и недостъпните планински скали, близостта на границата са спомагали за поддържане на традициите на разбойничеството в Татрите. През определена епоха разбойничеството е било резултат от мизерия и потисничество, израз на класова борба.
От ранна пролет до есента ходели планинците по разбойническите пътеки, нападали именията, домовете на енорийските свещеници, богатите собственици на стада, крадели овце от стадата по пасищата от другата страна на границата с Липтув или Орава. Хората от Подхале мразели хората от Липтув, а те — онези от Подхале, враждували помежду си десетки години. Живеели в съгласие с природата, не се отдалечавали от нея, цивилизацията дошла при тях късно, живеели сурово и примитивно, не знаели що е милосърдие или доброта.
Песните, изпявани с пълно гърло, почти с вик, с недодялана волност, и легендите, чийто герои са разбойниците, бяха оказали силно влияние върху съзнанието на днешните, макар и по-различни планинци. Колко от тях вече бяха помагали най-напред на Оген, а после и на Харнаш, чийто псевдоним на местен диалект означава именно главатар на разбойниците. А те не бяха разбойниците от легендите и песните, бяха сменили брадвичките с дълга дръжка с автомати, куршумите им бяха погубили много невинни жертви, те нямаха нищо общо с традициите на Яношик и другите герои на народния епос и песни…
— И тоя овчар ни предупреди — върна се към спомените си Гриф. — Войската разруши бункера, добре че беше празен.
Харнаш и Шатан вървяха най-отпред, на трийсетина метра пред нас. Движехме се почти слепешком, клоните на храстите току ни шибаха по лицата. Месечината просветваше слабо през клоните на дърветата. Изведнъж чух нечий приглушен вик.
— Това е Харнаш — каза Гриф.
Изтичахме напред. Гриф държеше автомата си, готов за стрелба. Шатан беше сграбчил за реверите на дрехата някакъв човек, в тъмнината лицето му не се виждаше. Главатарят стоеше до тях.
— Какво правиш тук? — попита той.
Оня взе да заеква уплашено. Шатан го пусна и с все сила го удари с пестник по лицето. Човекът рухна на земята. В светлината на фенерчето видях, че от носа му потече струйка кръв.
— Говори, копеле, какво търсиш тук?! — викна Шатан и замахна с дръжката на бергмана.
— Стани! — заповяда Харнаш.
Мъжът се изправи. Беше младо момче, най-много да имаше осемнайсет години. Размазваше по лицето си течащата от носа му кръв.
— Кехаята ме изгони да търся една овца — обясни то тихо. — Отделила се е от стадото на пасището.
Харнаш и Гриф се отдалечиха на няколко крачки. Аз се присъединих към тях.
