Харнаш и Гриф слушаха думите ми с нарастващо внимание. Не беше трудно да се забележи. Аз поех инициативата — именно на това се основаваше планът ми, който се роди внезапно при срещата с бандата. Значи успях да използувам добре ситуацията. Неочакваното нападение е най-добрата отбрана. Достатъчно беше да се отнеса с главатаря на бандата високомерно, и той загуби самоувереността си. Така в доста кратък разговор спечелих преимуществото, което не бих постигнал може би дори след няколкодневно пребиваване в бандата.
— Нямам намерение да се намесвам във вътрешните работи на вашия район — продължих, — вие ще действувате напълно самостоятелно в рамките на получаваните от ръководството заповеди. Но не като цивилна команда, а като организиран отряд. Ясно ли е?!
— Ясно! — отвърна Харнаш. Беше приел служебния тон, с който аз се обръщах към него.
— Преди да пристъпим към обсъждане на подробностите — обобщих, — бих искал да ви попитам, както е редно, господа: приемате ли нашата платформа за сътрудничество?
— Приемаме — пръв не издържа Гриф. Погледнах Харнаш, който продължаваше да мълчи.
Май разсъждаваше интензивно върху нещо. Гледаше изпод вежди. Трудно можех да отгатна какво го вълнува. Но че нещо го вълнува, нямаше съмнение.
— Това мнението и на двамата ли е? — обърнах се към Харнаш. — Ако нещо ви смущава, кажете го искрено, трябва да изясним всичко.
— Вие ще останете ли с нас?
— За няколко дни. Колкото да обсъдим диверсионните задачи.
— А кой ще ръководи групата?
„А, ето къде те боли!“ — засмях се наум.
— Нейният командир или заместникът му. Аз съм представител на щаба, но нямам намерение да се меся във вашите вътрешни работи. Аз съм ваш гост и вие отговаряте пред майор Мачей за моята безопасност. А пред мен вие и Гриф отговаряте как се изпълняват задачите на ръководството. Как ще ги изпълнявате, си е ваша работа. Вие се грижите за сигурността на своите хора, а не аз, и вие отговаряте за това пред нашето общо ръководство. Съгласен ли сте?
— Да — отговори Харнаш.
Разкопчах раницата си и извадих вече отворената бутилка водка. Нямах чаша, затова вдигнах ръка с поздравителен жест към Харнаш, отпих направо от бутилката и след това я подадох на главатаря. Той я надигна, изпи няколко големи глътки и я предаде на Гриф. Мъглата се разреди. През дърветата виждах ясно поляната и останалите членове на бандата, приклекнали на края й. Нервничеха…
— Не ми се сърдете, че ви понагазих — обърнах се към Гриф, — но вие какво бихте направили на мое място?
— Каквото е било, а не е, не се записва в тефтера — отвърна той полунашега, извади пакетче цигари и почерпи най-напред мен, а после своя командир.
— Хайде де изчезваме — обърнах се със същия тон към Харнаш. — Вие сте командирът, води ни, вожде!
Командирът на „Вярусите“ пръв изтича към своите хора. Поговори с Шатан, после даде знак на мен и Гриф. Тръгнахме — най-напред двамата с автоматите, после на известно разстояние Харнаш и останалите с картечниците, а подир тях аз и Гриф.
Вятърът ни духаше в гърба, вървяхме все по-навътре в гората, без да търсим пътеки. Те познаваха тук всяка скална издатина, всяко затънтено кътче, скривалищата в шубраците, недостъпните проходи, едва сълзящите между каменните блокове водни струи, които след дъжд се превръщаха в стремителни, опасни потоци. Провирахме се като глутница вълци, заобикаляхме селищата и оживените пътеки, вървяхме там, където нямаше пътища, за да избегнем неочакваната засада, в която бандата можеше да попадне при всяка своя крачка.
Вървях до Гриф към неизвестното, към явката на бандитите. После ще има други явки, други дни и нощи в нелегалност, в живот извън закона. Колко от тях ще преживея в бандата? Кой можеше да ми каже тогава?
6
Вече се смрачаваше, когато наближихме село, свило се в долината. Отдалече различихме очертанията на сградите в някакъв двор. Малко по-надолу светлинките от къщите край пътя накъсваха вечерната мъгла. Усещах умората след няколкочасовия бърз марш. Шатан вървеше все така напред. Почти се стъмни. Едва забелязвахме фигурите на хората от предното осигуряване на бандата. Двамата, които вървяха най-отпред, се спряха до крайпътен кръст. Останалите се притаиха от двете страни на пътя. Гриф ми даде знак и ние също спряхме на петнайсетина метра зад тях.
— Това вече Юркув ли е? — попитах.
— Любомеж — отвърна Гриф. — Трябва да поразпитаме дали е чисто.
След миг при нас дойде Харнаш, погледна часовника си и се обърна към Гриф:
— Яшек трябваше да е тук вече.
— Нека Шатан иде до къщата — посъветва го Гриф.
Главатарят на бандата се огледа на всички страни, сякаш искаше да проникне с очи в непрогледната тъмнина. Над нас се кълбяха облаци, закриваха небето, този ден вечерта падна по-рано от обикновено. Харнаш продължи да се ослушва. После безшумно отиде до залепилия се за кръста Шатан. Казаха си нещо. Откъм селото се дочуваше сегиз-тогиз само кучешки лай.
— Бих заповядал да ги изтровят — прошепна Гриф. — Те винаги ще подушат човека, ще вдигнат шум.
Шатан побягна крадешком към близкия двор, прескочи плета и се приближи до къщата. Завързаното на колибката куче дръпна веригата и заскимтя. Чух тихо потропване по стъклото, светлината в прозореца угасна, някой отвори вратата. Две приведени мъжки фигури притичаха към шефа на бандата, който чакаше при кръста. Шатан и вероятно онзи, Яшек. Явно му е било омръзнало да стърчи край пътя.
— Той е наш човек, от мрежата — обади се Гриф. „Значи срещнах първия“ — помислих си. Едно от звената на веригата…
Харнаш даде знак — приближихме се до тях.
— Наоколо е спокойно — информира Яшек. Беше местен жител, на двайсет и няколко години. Виждаше се, че от всички е най-близък с Шатан.
— А как е в Пшислоп и Шчава? — продължаваше да разпитва Харнаш.
— И там е спокойно — отговори селянинът. В ръката му тлееше прикрита цигара.
— Отиваме към Шчава — реши Харнаш. — Ще ни заведеш ли? — обърна се към Яшек. Той кимна.
— Ще почерпите водчица — промърмори.
Минахме откъм задните дворове на селцето. Черковната кула се забелязваше отдалече. След десетина минути мижавите светлини на Любомеж изчезнаха в мъглата. Сега вървяхме в друг ред. Първи водачът, който като местен човек можеше без опасения да се движи из околността, едва на известно разстояние след него осигуряването на бандата и ние, „основната сила“ с картечниците.
Аз с мъка си мърдах краката, тежаха като оловни, но се стараех да не изоставам. А те цепеха напред, закалени от вихрушки, дъждове, снежни фъртуни, прескачаха като елени острите камъни, хлъзгавите скални издатини и стърчащите клони на дърветата. Бяха като дивите животни, част от тази планина и тази гора.
Отдалеч пробляснаха светлините на нечии прозорци. „Това е Пшислоп“ — обади се някой. Преминахме после бързото течение на Каменица през брода. На моста можеше да има засада. Придошлата вода стигаше над коленете, пълнеше обувките, мокрите панталони прилепваха към прасците. И пак нагоре, и пак надолу, после през поляната. Тъмно, на няколко крачки не се вижда нищо. Загубих представата за време. Колко дълго траеше този убийствен марш?
Накрая пак замига някаква светлина. Дано е вече тук… Харнаш подсвирна през зъби. Спряхме на часа.
— Яшек, провери явката — нареди Харнаш. Достигнали сме целта. Изпитах облекчение, което трудно може да се опише. Чакахме петнайсетина минути, а може и повече, докато Яшек се върна. Най-сетне се
