появи.
— Можем да влезем — подхвърли на главатаря. Промушихме се през дупката в плета и открехнатата врата на пруста. В стаята ни посрещна сънена жена с опушена лампа в ръка.
— Закрийте прозореца — посъветва Гриф, — светлината се забелязва отдалече.
В стаята влезе възрастен мъж, сигурно беше стопанинът. Оправяше припряно своя омазнен сукнен панталон.
— Да не ви е видял някой, че лоша работа!
— Кой ще ни види, тъмно е, да си извадиш очите! — отвърна му Харнаш. — А вие, дядо, какво сте такъв страхлив? Умрелия от страх изпращат го с пръдня… Нашата кожа скъпо струва.
— Абе скъпо — обади се стопанинът, — ама всяка би могла да се купи. Кога ще ви омръзне да разбойничите?
— Когато прогоним болшевиките и настанат други времена — отговори Харнаш.
— От толкова години все тази песен слушам. Ти ли ще ги прогониш? Вие сили нямате.
— А вие имате ли? — запита Шатан.
— Нямам — отсече старецът, — затова се боя. И пари няма, мизерия…
— Ама ние пари имаме — вмъкна Харнаш. Старият мъж погледна изпод вежди, но с интерес главатаря.
— Ще погледна дали всичко е наред навън, оставете ми глътка водка — измърмори и излезе от стаята.
— Той сигурен човек ли е? — попитах Харнаш.
— Дума няма да обели, ама е алчен.
Харнаш изпрати двама души на пост. Стопанката разпали огъня и ни даде хляб и някаква гореща течност, която напомняше по цвят на чай. Лакомо изпих цяло канче. Гриф и Гранджаж извадиха от раниците си няколко консерви и салам. Манерката на Шатан обиколи всички, после отнякъде се появи и една половинлитрова бутилка…
Бях изтощен до крайност. Вдигнах наздравица веднъж-дваж. Чувствувах, че повече няма да издържа, че ще угасна като догаряща свещ. Нашият водач от Любомеж изведнъж запя с тих, пресипнал глас:
Яшек прекъсна куплета изведнъж. Пиеха настървено, с една чаша, която обикаляше в кръг. След всяка обиколка все повече правеха главите, духът им придобиваше фантазия и дързост. Шатан обърна половин чаша водка, изкашля се и продължи проточено със същия тон:
Ниският му глас чак закънтя в стаята.
— Затвори си човката! — кресна Харнаш. — Ще ни домъкнеш някой на главата! Ехото стига далече.
От нагорещената печка в стаята ставаше все по-топло. Намокрените дрехи вдигаха пара. Гриф седеше до мен, прескочи една обиколка на чашата, аз последвах моментално примера му. Той правеше опити да завърже разговор с мен за ситуацията в света, кога най-сетне „нашите“ от Запада ще ударят болшевиките, кога ще дойде генерал Андерс, само той ще въведе ред, тогава ние ще управляваме…
Отговарях с общи фрази, не подемах темата. Прошепнах му, че чуждите хора не бива да разберат кой съм. Новината за установяването на връзка с групата не трябва да се разгласява. Ако стигне до ДС, тогава вече наистина ще тръгнат по петите на „Вярусите“, а ние държим работата да се върши в най-дълбока конспиративност. Гриф беше любопитен, а аз нямах сили да говоря. Умората ми пречеше да мисля.
Потънах в каменен сън. Натъркаляли се бяхме на разхвърляната по пода слама. Един от бандата, на смяна, стоеше на пост през цялата нощ. Призори бяхме на крак. Стопанката беше издоила кравите, донесе още топло мляко и наля в канчетата. Направо от кравата беше по-вкусно от купуваното в Краков.
Харнаш подканваше да побързаме, трябваше да тръгнем, преди да просветне. След час селото щеше да се оживи. Не биваше да ни види никой. Гриф прибра хляба, който стопанката му донесе от килера, след което й заплати за консумираните от нас продукти.
Излязохме от конспиративната квартира, с бърза крачка наближихме гората. Водеше лично Харнаш. Нашият водач от Любомеж се отдели веднага след като напуснахме селото. Пред него главатарят каза, че отиваме към Охотница, обаче, щом Яшек изчезна зад завоя, промени посоката.
— Отиваме в планината — каза ми. — Близо до Явожина Горцовска има няколко наши колиби, там ще бъдем в безопасност.
Вървях отпред с главатаря, а другите в същия ред, както вчера, непрекъснато нащрек. Отлагах сериозния разговор за по-късно, когато стигнем до тези колиби. Обувките ми не бяха успели да изсъхнат през нощта.
Най-после се проясни, очертаваше се хубаво време. Лъчите на изгряващото слънце позлатяваха върховете на Горци. Отминахме покрития със зелени гори връх на Кичора. На няколко километра под нас, малко по-надолу, неясно се чернееха постройки на някакво селище.
— Това е Курошица — обясни ми Харнаш. — Имаме да уреждаме там сметки с двама мръсници, доносници на ДС, ще трябва да им светим маслото.
— Но не сега — рекох категорично, за да пресека веднага ентусиазма на главатаря. — Чак след като обсъдим спокойно всичко. Вие сам разбирате, че ни чакат къде-къде по-важни неща. Майор Мачей ми предаде за вас цяла редица задачи. И за доносниците ще помислим, обаче по-късно.
За мен беше по-добре, че имаше естествена причина да отложа важния разговор. Щях да се чувствувам по-уверен след първоначалния период на аклиматизиране в бандата. Повтарях си наум какво щях да кажа на Харнаш. Изхождах от предпоставката, че трябва да наблегна най-силно върху анализа на подготовката на бандитите за диверсионна работа. Не се съмнявах, че те умеят добре да стрелят, но това не беше всичко, възнамерявах да повиша изискванията, да изтъкна липсите в обучението им. Няма да е трудно. Освен Гриф както главатарят на бандата, така и неговите хора бяха примитивни, подивели типове, без образование, ръководеха се само от инстинктите си. Разчитах, че занятията и тяхното обучение ще послужат за най- добрия претекст да остана но продължително време в бандата.
Около пладне стигнахме до пасище, простиращо се далече надолу. Там имаше някаква овчарска колиба. Разположихме се в края на гората. Денят беше безветрен, слънцето приличаше. Останахме там до свечеряване. От ниското достигаше до нас песента на звънците на пасящите овце и виковете па овчарите. Харнаш беше предпазлив, приближихме до колибата чак привечер.
Лъхна ни прокиснал мирис на сирене и суроватка. Кехаята опушваше сирене. Главатарят се здрависа с него като със стар познат. Прекарахме в пасището три дни, спяхме в сеното, денем се криехме в гората, а вечер се връщахме в колибата на печено овнешко. Шатан закла един овен, който купиха от собственика на стадото.
Ядяхме пушено сирене и пийвахме овче мляко. Водката, която хората на Харнаш бяха донесли, свърши още на втория ден. За моя радост.
Първите дни в бандата бяха изпълнени преди всичко с разговори с Харнаш и Гриф. Те слушаха съсредоточено всяка моя дума, после си говореха само двамата и пак се връщаха към разни подробности. Харнаш беше по-недоверчив от своя заместник. Ходеше замислен и все претегляше това, което говорех, преценяваше какво ново ще внесе то в живота на бандата. Размишленията на главатаря на бандата будеха моята тревога не веднъж и не дваж.
