каже „не“! През зимата заминах с няколко от нашите в западните земи, на почивка. Оген ми даде фалшиви документи. По едно време изпрати при нас Лис15 и се върнахме всички заедно в бивака край Островско. Аз съм от това село… После започна да става все по-лошо. ДС и КВС не ни даваха мира, непрекъснато бяха по петите ни, наместваха се в селата, в които преди ние бяхме пълновластни господари. На Оген му мина котка път. Нямаше да се провали, ако не го бяха издали. Обкръжиха го и загина през февруари четиридесет и седма година. Не знаех какво да правя и веднага след това, през март, сам се разкрих. Ама не издържах дълго, пак се върнах в гората…
— Имаш хубаво минало — вмъкнах аз.
— Никога няма да го забравя — продължи да говори Харнаш. — Щом се върнах в гората, отидох на мястото, където загина Оген. Чакай, кога беше това? — замисли се той. Бръкна в джоба на якето си и извади малък бележник. — Тук си записвам по-важните събития — каза.
Забелязах няколко дати. По-късно можах да прегледам този бележник в съвсем други условия и спокойно можах да си препиша някои от бележките:
21. II. 1947 г.
— Битка при Островско, Оген загина, Крук16, Жимни17 и аз ранени.
31. X. 1947 г.
— Поставих кръст на мястото, където загина Юзек.
Надпис: „Тук загина с геройска смърт командирът майор Оген.“ Същият ден
— Нападение на влака в Лесек.
13. II. 1948 г.
— Сражение в Любен — загина Мшчичел, аз поемам командуването на отряда.
19. III. 1948 г.
— КВС разгроми бункера ни в харкловските планини.
12. VI. 1948 г.
— Засада в Островско на моста на Дунаец.
21. X. 1948 г.
— Обкръжиха ни в Хабувка.
Харнаш не споменаваше, не беше написал в своя бележник за важни събития нито дума за това, че от ръката на бандитите, подчинени на Оген, в Подхале бяха загинали няколкостотин души. За него това беше второстепенна подробност.
— Сега условията се промениха — обобщи Харнаш. — Не можем да се придвижваме с голям отряд, лесно ще ни проследят. Но аз разполагам с няколко десетки души, които при първия мой сигнал ще се явят с оръжие в ръка. Моята група е ядрото, изпълнителният отряд. Онези си седят в селата, докато не са разкрити. Те са моята сила — завърши зловещо атаманът. — Тепърва ще се види какво значи Харнаш.
Сега разбрах още по-ясно защо майорът приписваше толкова голямо значение на операцията по залавянето на цялата банда — живи, без разгласяване, нали мрежата от помагачи на Харнаш представляваше конкретна опасност, във всеки момент можеше наистина да се прероди в нови банди.
Слънцето изгря. Седнахме на един голям пън. Припомних си за пощата, която свръзката донесе от Краков. Отворих кутийките пред Харнаш, не исках в неговото деформирано въображение да се породи подозрение, че укривам нещо от него. Разшифровах двете писма на щаба — до командира на групата и до мен. Те съдържаха лаконична заповед: да установим връзка с патрула на диверсионната група от района на Бескидите. Срещата ще се състои в два часа през нощта в четвъртък срещу петък на горската поляна Поташня, където се сливат двата потока. Командирът на патрула ще предаде по-нататъшните инструкции. Подписани бяха от майор Мачей—Нурт.
В писмото до мен съобщаваха, че с групата ще бъде и капитан Антони, даваха и паролата.
Съобщих на Харнаш заповедта. Не му хареса особено срещата с „другата група“.
— Колко ще бъдат? — попита подозрително.
— Патрул не означава двайсетина души — отговорих уж на шега. — Сигурно не повече от трима — добавих, — впрочем, знам същото, което и ти.
Поръчението на майор Мачей събуди у главатаря инстинктивна тревога. Мисълта за срещата на планинската поляна не го напускаше. Целият ден Харнаш ходи замислен.
Преди пладне отново тръгнахме. След убийствения нощен поход всички бяха преуморени. Не беше лесно да се устрои бивак в този пущинак. Бандата не успя да вземе храна от Чорщин. Сега вървяхме бавно през старата букова гора. Главатарят все още не беше сигурен дали след нас не е тръгнала оперативна група от КВС. Дали беше случайност, че те така внезапно се появиха близо до нас? Бандата продължаваше до взема строги предохранителни мерки. Свръзките вървяха на петдесетина метра пред останалите. Двете самотни момичета представляваха най-добрият преден пост. Те изследваха терена, без да привличат ничие внимание, предпазваха бандата от неочаквана засада.
Командирът неведнъж се връщаше в разговора си с мен към срещата с хората от „онази група“. Какво можех да му кажа? И аз, докато траеше нашият преход, се чудех какво е накарало Стария да определи тази среща. Не смятах, че нашите ще използуват този случай, за да вмъкнат бандата в засада. Още не бяха разучили добре местната мрежа на Харнаш, впрочем, доколко майорът можеше да бъде сигурен, че на срещата ще отиде цялата банда?
Така че и аз бях неспокоен, още повече че винаги имаше известен процент несигурност относно взетите в Краков решения. Вървях наравно с главатаря на бандата, с автомата на Гриф през рамо, и на неговите въпроси отговарях неизменно: „Та нали и аз не знам повече от тебе, и двамата знаем само съдържанието на донесената от свръзката заповед на щаба.“ До срещата с „онази, група“ оставаха три дълги дни, изглеждащи още по-дълги от несигурността — какво ще се случи през нощта в четвъртък срещу петък?
Колко различни бяха пътищата, по които бягаха нашите мисли: на главатаря на бандата и моите — на офицера от Държавна сигурност, който беше принуден да играе ролята на „човека от отвъд“, който не биваше нито с мигване, нито с жест да издаде, че мисли и чувствува по-другояче. Положението налагаше да бъда разумен, но в напрегнатите мигове на очакване и трезвото мислене можеше да ме изостави.
През следващите три денонощия, които се влачеха безмилостно бавно, не можех да се освободя от измъчващите ме съмнения: как ще се държат хората от „онази група“, ще разиграят ли убедително непосредствената среща с бандата? Нашите все още не бяха се сблъсквали с „Вярусите“ така отблизо, както аз. Дали няма да събудят някакви подозрения?
За мен предстоящата среща беше поредният етап от играта, провеждана от Стария, ситуацията още не беше назряла дотам, че да се вмъква бандата в капан. А може би тези, които ръководят цялата акция, вече са загубили търпение?
Бях успял да опозная достатъчно добре „Вярусите“, бях свикнал да живея в тяхното ежедневие. Ще успеят ли нашите да намерят верния тон? Това вече не зависеше от мен и вероятно поради тази причина очаквах още по нервно срещата в нощта срещу петък.
Слънцето се беше изкачило високо, когато достигнахме новото място за укриване. Разположихме се близко до самотно изграден сайвант. Под нас склонът се спускаше постепенно надолу, към сгушеното в долин-ката селце. Бяхме се отдалечили от Чорщин с още двайсетина километра.
Тук Харнаш се чувствуваше в безопасност, изпрати момичетата долу, нареди им да поразпитат какво става, да купят храна и както винаги — водка. Всички чакахме с нетърпение храната, гладът ни мъчеше все по-остро. Главатарят на бандата повече не се върна към въпроса за срещата, само се оглеждаше зорко наоколо и мълчеше.
Какво не бих дал да разбера за какво мисли в този момент…
Притаени в храсталаците, очаквахме да се върнат Зошка и Маришка. Шатан и Гранджаж провериха близката околност, погледнаха и дали няма някой в сайванта. Беше празен.
— Там бихме могли да пренощуваме — заяви Шатан.
— Ще отидем там привечер, като се върнат момичетата — реши Харнаш и като хвърли поглед към долината, подхвърли: — Откъде знаеш дали долу не е ДС!
Всички гледахме към малкото планинско селце, очаквайки с нетърпение свързките. От няколко къщи, разхвърляни край пътя, се издигаше дим, който се виждаше отдалече.
— Да имаше сега чиния гореща супа — рече като на себе си Гранджаж.
