В слабата светлина на месечината забелязах притаилия се до вратата Шатан — беше приклекнал с картечницата до плета, готов във всеки момент да започне да стреля по невидимия още противник. Харнаш издаваше светкавични заповеди:
— Тръгваме направо през полето, нагоре към Мизерна. Веднъж да стигнем гората! Пръв тръгва Шатан с картечницата и Гранджаж. После момичетата и вие двамата — посочи мен и още някого. — Отзад аз с останалите. Да се спазва дистанция! Ако ни обкръжат, пробиваме с огън!
Той изтича до Шатан и му прошепна нещо. Първите двамина изчезнаха в мрака. Като напук луната се скри зад облак. А може би за хубаво. По-трудно ще ни видят.
Главатарят скочи към нас, избута мен и другия, после момчетата. Побягнахме крадешком. С няколко скока излязохме от двора. Почти тичах през полето, краката ми запъваха в прясно изораната земя, добрахме се до ръба на ската, разделящ две ниви. Шатан и Гранджаж едва се виждаха, бързо, все по-бързо гонехме носещите се пред нас сенки, само да не ги изгубим от погледа си.
Кучетата в селото лаеха ожесточено. „Лош знак“ — помислих си. Някъде зад нас светна като че ли фенерче. Преследваха ли ни? Може би ми се привиждаше.
„Аз сега съм един от тях, въпреки че фактически съм чужд — мислех си. — И аз като тях напрягам всички сили, всеки мускул, за да избягам от преследвачите, като див звяр, бягащ от хайката. Ако пътя ни пресече верига от войници, какво ще стане? Нямам оръжие…“ Спомних си, че Гриф остави своя автомат. Шатан излезе само с картечницата, значи картечният пистолет е у някой от задните. Забавих крачка, прошепнах, че ще ги догоня. Изравних се с Харнаш и другите. Разпознаваха се в тъмнината като диви животни, които откриват другите от същия вид.
— Какво има? — попита Харнаш.
— Дай ми автомата на Гриф — прошепнах. — В случай на нещо и аз да изпратя някоя серия.
„Само да знаеш кого ще настигне тази серия“ — помислих си.
Май се поколеба, но ми го даде. Преметнах автомата през рамо, а резервния пълнител пъхнах в джоба си. Хукнах да догоня ония. По лицето и гърба ми се стичаше пот, ризата залепна за тялото ми. Спъвах се в стърчащите корени. Паднах веднъж, втори път, заболя ме ожуленото коляно, скочих и продължих да бягам… Настигнах ги. Момичетата дишаха тежко, но продължаваха напред, прескачаха всички препятствия като диви кози.
Ето го и тъмното петно на гората, още двеста-триста метра…
„Не, невъзможно е Стария да допусне някаква акция — мислех си. — А може би той е предполагал, че «моята» банда е на бивак в околностите на Рабка? Може би отрядът на КВС само привидно проверява терена, за да се потвърди изпратеното по свръзката предупреждение, или се опасяват, че на главатаря на бандата ще му се види подозрително блаженото спокойствие, настанало след моето пристигане в бандата? Може и някоя банда от Новосондецка област да се е прехвърлила в Пенините, а ние съвсем случайно да сме попаднали в капана, заложен не за нас…“
Не познавах ситуацията, бях откъснат от Краков вече няколко дни, липсваше ми каквато и да било информация.
Още десетина крачки, и потънахме в гората. Дълбока нощ, хладна постилка от мъх, наоколо тишина… Какво облекчение! Опасността отмина.
8
Когато се пукна зората на новия ден, ние бяхме далече от Чорщин. Спотаихме се в планините зад Кудув. През нощта изминахме немалък път. Харнаш удвои бдителността си. Цяла нощ цепеше напред и напред. Бандата бягаше от невидимия противник, избягваше пътищата и просеките. Нечовешки уморени, призори се строполихме кой където намери в пущинака на старата, гъсто обрасла с ниски храсталаци гора. Чудно ми беше как свръзките издържаха този убийствен преход.
Заспах като мъртъв под голото небе. Нощният хлад напомняше за себе си. Събудих се изведнъж преди разсъмване с усещането, че някой стои над мен. Едва-едва отлепих клепачи. Видях Харнаш. Беше застанал до едно дърво, небрежно опрял се на него, все така със своето английско яке. Пушеше и си играеше с парабела, въртейки пистолета на пръста си като чекрък. Често имаше навика да прави така, обаче този път ме обхвана необясним страх.
Веднага си припомних разказа на Гранджаж за партизанина от Армия Крайова, когото главатарят на бандата точно така, през нощта, коварно е убил.
Сега моят ред ли беше дошъл?
Наблюдавах го изпод присвитите клепачи, продължих да лежа неподвижно, за да не забележи, че съм се събудил. Беше ми толкова студено, че треперех като в треска от студ, а не от страх, въпреки че действително усетих боязън. Накрая не издържах — колко дълго може да се чака така! — протегнах се и станах, но с решително движение.
— Замръзнах — обърнах се към Харнаш. — Добре ще ми дойде нещо загряващо. Да ти се намира глътка водчица?
Атаманът прибра пистолета в кобура.
— Сигурно Шатан има — каза и посегна към манерката на заспалия наблизо бандит. Изпихме заедно каквото имаше, но не беше много, четвъртинка.
Цялата банда спеше непробуден сън. Маришка се беше сгушила до Шатан, а Зошка беше сама под одеялото на Харнаш.
Вече се развиделяваше. Вятърът гонеше облаците. Ниско над гората беше надвиснало чисто небе, само тук-там бавно плуваха перести облаци. Отидохме с Харнаш малко по-нависоко, откъдето се виждаше долината.
— Ще имаме хубаво време — отбеляза той.
— Май да — отвърнах несигурно.
Вдигнах яката на винтягата си, наметнах през рамо картечния пистолет на Гриф, който от няколко дни ползувах „под наем“. Оценявах факта, че Харнаш се реши да ми даде оръжие, като осезаемо доказателство за по-висша степен на доверие.
„Това е важно — помислих си. — Но защо се опасявах, че той иска да ме убие? Сигурно съм преуморен.“
— Защо си така кисел? — попитах.
— Как няма, сега човек трябва да бяга като заек от ловджиите. Преди не беше така…
— Още по-добре ще бъде — отвърнах, слагайки ръка на рамото му.
Моментът беше изключителен — винаги затвореният в себе си Харнаш заговори за пръв път някак си по-интимно.
Не може да се каже, че си изливаше душата, главатарят на бандата беше друг сорт човек — различен от Гранджаж. От всяка негова дума лъхаше безогледност и кръвожадна омраза. Беше тип, който не би могъл да живее нормално все едно в какъв строй или в какви условия е попаднал.
Харнаш си спомняше с възхищение Оген, който беше останал за него пример за горещо подражание.
— На Оген му викаха „царя на планината“ — започна Харнаш.
После продължи с това, че е бил при Оген още по време на окупацията. Оген действувал в рамките на отряда на Борови от Армия Крайова. Обаче възникнали разногласия, понеже Юзек (така се казвал Оген) организирал акции на своя глава. Тогава той се откъснал от Армия Крайова и установил сътрудничество, макар и не особено тясно, с руснаците. Те имали силна партизанска група в Подхале. Оген не обичал на никого да е подчинен.
След войната Оген се позовал на своето кратко сътрудничество със съветските партизани, слязъл от планините, заминал за Люблин и се върнал оттам с назначение. Станал заместник-комендант на Гражданската милиция в този район, събрал около себе си своите хора и си мислел, че ще прави каквото си иска. Но не му позволили да властва особено много, затова той направил демонстрация, взел своите хора и отишъл в гората.
— Аз отидох с него — разказваше Харнаш. — И пак започна волният ни живот в Подхале. Бях най- близкият човек на Оген, негов адютант и член на щаба. Тогава нямаше човек, който би се осмелил да ни
