беше пълна тъмница, през отчупената дъска се провиждаше само късче небе. Най-сетне до мен достигна някакъв шум, в другия край на сайванта някой захърка, сега вече ясно чувах неговото равномерно, шумно дишане. Позачудих се кой ли е това, но отново изпаднах в полусън.
Събудих се изведнъж. Бих могъл да спя така както няколко минути, така и цял час или повече. Още беше тъмно, до мен някой се размърда. Усетих нечии ръце, те ме дърпаха към себе си, после нечие лице до моето, докосване на коса по челото и ускорено дишане. Сън или наяве — беше момиче, което се притиска до мен с цялото си тяло. Слисан, понечих да се обадя. Преди да успея да издам глас, тя сложи ръка на устните ми. В тъмнината не разпознавах лицето й, чух само изречената шепнешком единствена дума „Тихо!“, почувствувах нейните устни върху моите.
В сайванта беше тихо, само иззад преградата долиташе хъркането на оня. Бях объркан, не знаех как да реагирам, а тя ме прегърна и се притисна още по-силно. Внезапно през пролуките между дъските проблесна фенерче — идваше ли някой? Да, сега вече ясно се чуваше шум от стъпки. Вървяха поне двама. Бяха вече по-близко, дочуваха се откъслечни думи от разговора им. Девойката трепна и бързо се отдръпна от мен. В тъмното само чух как се промуши през някаква дупка в преградата в сайванта. Онези се спряха, известно време се ослушваха в тишината; момичето изчезна в непрогледния мрак и само онзи в ъгъла хъркаше по- силно от преди.
Най-накрая вратата на сайванта се отвори, някой хвърли сноп светлина от фенерче, в другата си ръка държеше пистолет, подир него нахълтаха Харнаш и още един член на бандата. Бяха пияни. Грабнах автомата на Гриф, който лежеше до мен в сеното, и скочих на крака.
— Какво сте се разтръбили? — подхвърлих към главатаря. — Чух ви от километър…
— А ти вчера малко аларма ли вдигна? — озъби се Харнаш.
— Къде е Маришка? — изломоти Шатан.
— Аз да не съм й пазач? Твоя си е!
Шатан описа с фенерчето дъга, видях зад преградата двете свръзки, спяха в сеното. Маришка беше свила крака под брадата си, а Зошка се протягаше, като че ли току-що се е събудила.
„Една от тях беше — рекох си, — но коя?“
И започнаха да говорят в един глас, прекъсваха се, Шатан с мъка овладяваше пиянското си хълцане. Залепих се за Харнаш, подкачах го защо каза, че и аз съм вдигал аларма вчера. Оказа се, че съм пял песни на Националните въоръжени сили от Швентокшиските планини, после на английските командоси и най- накрая съм напсувал Грожни18. И той бил пиян, закачил ме и за малко не се стигнало до бой.
— Ако не бях аз, щяхте да се хванете за шията — говореше Харнаш. — Ти не отстъпи и добре направи, с Грожни трябва по-строго, той има тук — той показа мускулите си, — а главата му е празна. Само на мен ми има страх. Не съм сигурен дали щеше да го надвиеш, макар че и ти не си слабак.
След думите на Харнаш изпитах неописуемо облекчение. Малко е да се каже облекчение, придобих вяра в себе си — дадох си сметка, че дори и толкова пиян съм в състояние да играя ролята си пред бандата. Ако някой ме бе събудил през нощта и ме беше попитал за фамилия, име, псевдоним, щях да кажа, без да се замислям, тези, които ми налагаше легендата, а не моите истински данни за самоличност. Вече не се съмнявах, че точно така е протекло всичко.
„Но сигурно няма да си призная пред Стария за това «прекъсване на биографията», едва ли ще ме похвали“ — помислих си. В такова положение противникът лесно можеше да разгледа картите ми. А сътрудникът на контраразузнаването не бива да допуска да се стигне дотам. Обаче можеш ли да предвидиш какви ситуации ще възникнат, ако нямаш възможност да влияеш лично на това възникване?
Шатан вдигна до устата си лявата ръка, по нея имаше следи от кръв.
— Какво е станало? — попитах.
— На оня му избихме зъбите — обясни Харнаш, който най се държеше от всички. — Мръсникът заслужаваше куршум в челото, но не исках да вдигам шум. Ако не беше той — главатарят посочи Шатан, — кой знае дали оня нямаше мен да гръмне.
Харнаш бръкна в джоба си и извади пистолет.
— Взех му тетето — каза. — Нали нямаш сега оръжие, на ти, ще ти върши работа.
Командирът на бандата се приближи до мен с несигурна крачка и ми подаде оръжието. Шатан дрънкаше пиянски врели-некипели, но от думите му разбрах, че на сватбата срещнали пазач от не знам къде си, който се спречкал с тях. Шатан му избил няколко зъба, а Харнаш му взел пистолета, оставяйки го жив.
— Нямаше ли резервен пълнител? — попитах.
— На колене молеше да му подарим живота. Обеща, че след една седмица ще обяви, че си е изгубил пистолета… На никого не можеш да вярваш… Аз щях да го гръмна — говореше с пиянски глас Харнаш, сякаш даваше обяснение пред самия себе си, — ама трупът щеше да разгони сватбата, пък ние искахме да се повеселим.
„Слава богу“ — помислих си, скривайки пистолета в джоба си.
— Добре си направил, иначе щеше да се вдигне излишен шум — казах на атамана. — А нали след три дни е срещата с нашите, по-добре е ДС да не ни тъпче по петите.
9
Особено добре помня първите срещи с бандата. И до днес те са живи в паметта ми. От следващите дни, които преживях там, си спомням само по-характерните случки, силните преживявания и финала на акцията, който никога няма да забравя.
След почти двайсет години разгънах досието с материалите за разбиването на бандата, отдавна съхранявано в архива. Вече ми беше трудно да възстановя по памет много подробности, местата на срещите или хронологичното подреждане на фактите. Прегледах моите тогавашни рапорти, писани в телеграфен стил, набързо, като донесения от бойното поле. В тях не беше отразен вторият план, изграден от моите лични впечатления и преживявания. Бях представил сухо и лаконично резултатите от постепенното проникване в тила на врага, разкриването на нелегалните канали, които толкова дълго време доставяха на бандата животворни сокове, осигуряваха нейното съществуване. Все пак в паметта ми бяха останали, може би понякога моментални, фрагменти от личните възприятия, които в известен смисъл бяха изкристализирали и се свързваха в поредица от повече или по-малко ясни картини, образуваха някаква логична цялост, преминаваха пред очите ми като на филмова лента. Тези картини тук и там само привидно не са свързани помежду си, защото, макар и накъсани, те представляват нишката, която водеше към целта, към финала на разработената с толкова усилия оперативна игра.
Пак сменихме мястото на укриване. Напуснахме сайванта още призори. Харнаш се опасяваше, че тяхното нахълтване на сватбата и обезоръжаването на пазача ще насочат преследвачите по следите на бандата. Рано или късно щеше да се разбере, че са му взели пистолета.
Преди да тръгнем, поглеждах ту към едното, ту към другото момиче, опитвах се да разбера коя от тях ме беше посетила през нощта. Не прочетох нямо потвърждение в ничии очи. Подсъзнателно се връщах към мисълта, че ако се сближа с някоя от тях и успея да я спечеля, кой знае дали не бих я склонил към изповеди, които да ми бъдат полезни в по-нататъшните контакти с бандата в още неизвестните, трудни за предвиждане обстоятелства. Обаче не знаех коя от тях е била. Нито една не се издаде — нито с дума, нито с жест. „Не, не си струва рискът — помислих си накрая. — Ако някоя от тях наистина ми е хвърлила око, пак ще дойде.“ Отказах се засега от празни предположения, реших от този момент нататък да бъда много мил и с двете. Не ми се удаваше особено.
„Пак късмет, че тогава не ме завари с нея Харнаш или Шатан, само това липсваше, такава история би опънала отношенията ми с единия от тях“ — това беше окончателният извод, с който сложих точка на това приключение.
Впрочем нямах много време за догадки. Още същия ден Харнаш отпрати Зошка и Маришка да си вървят.
Чорщин остана далече зад нас, вървяхме в посока на Скомелна. От разговорите на „Вярусите“ се ориентирах, че те имат там великолепно законспирирана квартира. Гриф щеще да ни търси в Чорщин, сега беше останал без връзка. Налагаше се да бъде уведомен къде да ни търси, когато се върне от Буковина — Зошка и Маришка получиха тази задача. Те вече тръгваха, когато Харнаш си припомни още едно
