Вратата на стаята се отвори и на прага застана момиче със загоряло от слънцето лице в костюм от шотландска вълна в деликатно сиво-синьо каре.
— Не се сърди, татенце, върнах се с файтона, дори не бях забелязала, че е толкова късно, срещнах един познат и малко се позабавихме в „Под звездата“.
Не беше трудно да се разбере, че разглезената дъщеричка може да си позволи много неща. Пийнала, едва сега ме забеляза.
— О, имаме гост — каза и ми подаде своята поддържана ръка. — Но ние се познаваме, само че откъде? — Тя ме загледа втренчено, като че ме премерваше с поглед, кокетно тръсна глава, позамисли се за миг и току си спомни карнавала в Студентския дом на площад „Яблоновски“ в Краков.
— Как попаднахте тук? Тогава май с вас пихме брудершафт, чудесно се забавлявахме. Татенце, не пий толкова много, остави нещо и за младежта — каза тя, вдигайки чашата на господин Анджей.
Как съм могъл тогава, на карнавала, да допусна, че бегло познатото маце с дълги кестеняви коси ще ме постави някога в толкова неудобно положение?
Сутринта Харнаш се върна в конспиративната квартира. Господин Анджей му връчи донесената поща. Опознавах следващите звена от мрежата: Казек от Рабка — шеф на разузнаването на мрежата, познаваше го Зошка, а също и Иза.
Момичето се отнесе към мен като към стар познат, дори нещо повече… Твърдеше, че е достатъчно някой да ти харесва, за да… Разказа ми вица, че само полякините казват „след това“: „Как ще те погледна сега в очите, какво ще си помислиш за мен?“ В подобно положение американките казват: „Хелоу, момче, как всъщност ти е името?“
— А аз мисля — прибави Иза, — че животът трябва да се приема такъв, какъвто е, не е ли достатъчно, че някой ти е симпатичен? Чувствувам се американско момиче!
— Права си, съвременната любов е освободена от мита. Но ти си запомнила името ми, значи или си полуамериканка, или само се изхвърляш.
— Тогава в Краков говореше другояче — отвърна Иза.
„Колко добре стана — помислих си, — че и като Сковронски си останах Мариан.“
Този път майор Мачей се беше показал щедър — беше изпратил както винаги зашифрована инструкция плюс нова финансова инжекция и вестници. Шефът на щаба ни уведомяваше, че капитан Антони заедно с патрула на групата от Бескидите не е успял да стигне в уречения час в нашия район за срещата поради активизирането на ДС. Ще ни бъде съобщено допълнително кога ще се проведе следващата среща.
Майор Мачей питаше Харнаш дали неговата група ще има сили да се включи в една по-голяма акция на чужд терен. Разузнаването на „щаба за диверсии“ разполагало с точна информация кога се превозват парите за банката в Тарнув. Майорът изискваше с най-близката поща да дадем отговор дали групата ще приеме тази задача — тогава щабът щял да изпрати по-нататъшните инструкции.
Харнаш дълго размишлява над писмото на майор Мачей. Предчувствувах, че няма да посмее да се включи в подобно мероприятие.
— Моите хора не са свикнали да действуват в градски условия, може да се провалят. Да беше тук, в нашия район…
— Прав си — казах аз, — рискът е прекалено голям, впрочем, това не е заповед, а само предложение на майора.
Красавицата Иза предаде в Рабка отговора, който свръзката щеше да занесе в Краков.
След няколко дни напуснах „Вярусите“ — пътят ми водеше към Буковина, където предстоеше уговорената от Гриф среща с представителя на все още почти непознатата ни организация. Предварително се радвах, че оттам ще мога да отскоча до Краков.
Попадайки в този курорт, се почувствувах като човек, дошъл от джунглата в голям град. Красивата полска есен беше привлякла много почиващи. Преодолях, макар и с вътрешна борба, огромното си желание да вляза в гостилницата и да изям един нормален обяд. През прозореца й се носеха тъжните звуци на цигански оркестър. Нормален ресторант, нормални хора — тук животът си течеше безгрижно, в безумен контраст с това, което аз преживях през последните дни. Впрочем едва ли можех да се покажа някъде с дрехите, които имах на гърба си.
На срещата до пощата дойде мъж на средна възраст. Разменихме паролата. Още от първите му думи разбрах, че произхожда от тукашните места. Хвърли ми малко подозрителен поглед. Трябваше да му обяснявам надълго и нашироко кой съм, чий представител съм, той си мислел, че съм от бандата, с която те поддържали само бегли контакти. Представих му се със същата легенда, която използувах и пред „Вярусите“.
Така установих връзка с нелегалната организация, която се наричаше „Селска самоотбрана“. Ръководеха я някакъв свещеник и мъжът, с когото разговарях. Те не искаха да се свързват с бандата, но упорито настояваха за контакт с чужбина. Разчитаха, че Миколайчик ще им изпрати средства за финансиране на „дейността“. Уговорих следващата среща и с това моята роля приключи.
Пак бях в Краков. Надявах се да остана тук поне няколко дни. Имах нужда да си отдъхна. В службата не биваше да се показвам. Избягвах всички свои познати. Прошмугвах се по улиците като престъпник. На всяка крачка чак до престараване поддържах легендата за себе си като човек, живеещ нелегално.
Стария беше заминал някъде. Чаках в „моята“ стая, която наемах като Мариан Сковронски. Появи се моят началник. Оказа се, че се налага още следващия ден да се върна в бандата. По време на моята среща в Буковина свръзката на „щаба“ им занесла нови инструкции: срещата с „онази група“ била насрочена на същото място след два дни. В ролята на капитан Антони щеше да пристигне поручик Леон. От десетина дни се готвел за тази роля. Групата наши сътрудници, които като хора от „онази група“ тръгнали от Краков за предишната среща на Поташня, се заблудили в планината и не достигнали до поляната. Представям си какво ги е правил Стария после!
— Няма значение — рече началникът ми. — Съвсем ясно беше, че Харнаш ще приеме с подозрение първата среща с непознатата група. Колкото повече общи операции проведем, толкова повече главатарят на бандата ще ни приела без резерви.
— А как ще открия бандата? — попитах аз.
Бях се уговорил с Харнаш да се видим чак след четири дни, а срещата с „онази група“ беше за утре Най-малкото желателно беше да присъствувам на нея.
— Ще отидеш — взе решение моят началник утре на обяд в бар „Зачише“, както обикновено там ще чака свръзката на „Вярусите“. Тя ще те заведе.
Разговаряхме с него няколко часа. Отчетох се за пребиваването в бандата, предадох му получената информация, споделих впечатленията си. Моят началник беше опитен в конспирацията, по време на окупацията е бил командир на един от отрядите на Армия Людова. От първите дни след освобождението работеше в нашата служба, беше сред първите, които бяха подели борбата с бандите, ръководеше работата в този сектор най-напред в района на Нови Сонд, а после в Краков. Учех се от богатия му опит. Заедно със Стария той беше разработвал операцията против „Вярусите“
Връзката с бандата от Буковина щеше да поддържа някой друг. Предадох всички данни за по- нататъшния контакт с нея.
След това до късно през нощта седяхме с Юзек ръководителя на нашата секция, за да обсъдим подробностите на плана за оперативната игра и поведението спрямо бандата.
В края на разговора Юзек ми подаде някакъв лист който извади от чантата си.
— Погледни нещо интересно, заловихме агент на западното разузнаване. Прехвърлили го в Полша преди две седмици.
Зачетох.
„Ян Валицки, син на… призна, че фактически се нарича Курт Семер. Роден е в Шльонск. Служил е във вермахта, след края на войната не се е завърнал в родното си село. Знае добре полски език. В американската окупационна зона в Германия бил завербуван от чуждо разузнаване. Веднъж вече е бил прехвьрлян в Полша. Тогава задачата му е била да установи контакт с диверсионната група на Швентокшиската бригада от НВС, която действувала в района на Келце. Групата била разкрита и членовете й арестувани, преди той да достигне до целта. Курт Семер се върнал на Запад по канал за прехвърляне през границата…“
— Прочети също неговите показания и описанието на канала за прехвърляне — каза Юзек. — Може да
