Неприлични образи изпълниха съзнанието й. Представи си как тези дълги крака притискат плътно тялото й, а тя стене от удоволствие.
Отпъди мислите си далеч от опасната територия. О, небеса! Как можеше този мъж да бъде толкова греховно красив? А как хубаво целуваше само! Миси трябваше да си признае, че никой друг мъж не беше успял да предизвика такава страст у нея. Целувките на Джеф направо бледнееха в сравнение с неговите.
Мисълта за Джеф и света, който беше оставила зад себе си, я заля с меланхолична вълна. Дали липсваше на годеника и родителите си? Те определено й липсваха. Ако теорията й беше вярна, тя и тази Мелиса си бяха разменили местата във времето, така че хората трябваше да приемат Мелиса за нея, а нея — за Мелиса. Каква умопомрачителна бъркотия! Със сигурност имаше различия между нея и далечната й братовчедка. Новите й родители и Фейбиан вече бяха забелязали това, но явно си го обясняваха с падането. Тъй като беше налице физическа прилика, Миси разбираше, че е нормално да я вземат за Мелиса и обратно. Често беше наблюдавала фотографията на братовчедка си и намираше, че физическата прилика между тях беше направо удивителна.
Дали наистина двете бяха разменени? Ако да, как беше станало това? Дали странният камък беше осъществил магията? Дали двете живееха чуждия живот? Тази възможност я накара да изпъшка.
— Къде се отнесе, мила? — приятен мъжки глас я отрезви. — Преживяваш отново страстните ни мигове, нали? — Фейбиан се беше обърнал към нея с цинична усмивка.
Миси го прониза с поглед.
— Иска ти се! — отряза го тя.
— Все пак трябва да имаш някакви чувства към мен.
— Първото е омраза!
Той се изхили.
— След като не си се пренесла към спомените на споделеното ни блаженство, защо тогава изглеждаш като омагьосана?
— Не е твоя работа.
— Днес сме доста раздразнителни, нали? — усмихна се печално и отново се обърна към коня. — Дявол да го вземе, нямам представа какво те промени така. Дали цицината върху главата ти или просто си заприличала на себе си. Но такава ми харесваш, мила. Наистина е така.
— Недей да свикваш с мен. Нямам намерение да оставам дълго време тук — отряза го тя.
След малко Фейбиан отново се обърна към нея.
— Какво искаш да кажеш?
Миси съжали, че се беше изпуснала. Беше изказала на глас мислите си. Искаше да избяга от този свят, в който беше попаднала. И колкото по-бързо, толкова по-добре. Искаше преди всичко да избяга от тези смущаващи чувства към Фейбиан. Миси беше свикнала да бъде наясно със себе си. А този Фонтено някак успяваше да разклати равновесието й. Това я плашеше изключително много.
— Е, Миси? — попита той. — Къде планираш да заминеш?
Тя сби рамене и дълго гледа надолу, за да се успокои.
— Просто исках да кажа, че няма да се омъжа за тебе.
Изведнъж лицето му стана ужасно сериозно.
— В такъв случай ще се наложи да променя намерението ти — въпреки че думите бяха казани спокойно, това не смекчи убийствената им заплашителност.
— Само че не в това столетие — отговори дръзко тя и се разсмя на глас.
Фейбиан се намръщи: Миси се смееше, сякаш беше казала шега, чийто смисъл той не разбираше. Неволно се замисли върху странната промяна в годеницата си. Ако не я познаваше добре, би се заклел, че до него седи съвършено чужда жена.
Това беше невъзможно, разбира се. Ако се съдеше по външния вид, това си беше същата Мелиса, само дето падането очевидно я беше състарило. За сметка на това неузнаваемо се беше променил темпераментът и. Сегашната й агресивност нямаше нищо общо с кроткия и мек нрав на Мелиса, която познаваше. Дали падането я беше променило, или жената до него беше съвършено различна личност?
Тръсна глава и отхвърли тази възможност: всеки глупак знаеше, че нямаше начин момичето да бъде друго. Тази мисъл го накара да осъзнае, че не искаше предишната Мелиса обратно. Искаше да запази новата, очарователна Миси.
Погледна я: седеше красива и горда до него. Това момиче никога не би завел в Африка. Това момиче би завел в Париж. Би го черпил с черен хайвер и шампанско… в леглото си. Желаеше я. Какво удоволствие беше да я целува! Мелиса винаги беше посрещала ласките му със страх и отвращение. Но тази нова… Миси… Беше толкова страстна и чувствителна. Искаше отново да усети тези сладки устни под своите. Искаше да я предизвика да се задъха и да го пожелае. Искаше да я принуди да му отдаде душата си — щеше да я погълне цялата.
— О, господи! — не преставаше да възкликва Миси, когато минаваха по улиците на града.
Когато най-после стигнаха центъра на Мемфис, на Фейбиан вече му бяха омръзнали смахнатите реакции на спътницата му и той се присмя:
— Глупаво момиче. Очите ти са станали като паници. Като че ли никога преди не си виждала града.
— Не е лъжа — смотолеви тя.
Вече беше разбрала, че не живее в двадесети век, но това, което видя, я шокира. На мястото на огромния град стоеше малко градче с мръсни улички и дървени къщи, нямаше ги модерните небостъргачи и магистрали на Мемфис, а вместо блестящите магазини имаше няколко паянтови постройки — бакалия, конюшня и пивница. Конете бяха завързани впрегнати. Няколко възрастни мъже и двама чернокожи се мотаеха около тях. Файтони и кабриолети разпръскваха кал, като минаваха по улицата. Вонеше на отпадъци и канал.
Невероятно! Миси все още се опитваше да възприеме видяното, когато завиха по тясна улица, на чиято табелка пишеше „Адамс стрийт“. Това място й беше познато като викторианското селище.
— О, боже господи! — възкликна отново тя.
Фейбиан продължаваше да се усмихва, докато Миси зяпаше необичайните картини. Липсваше известната къща с фонтана. Наблизо обаче забеляза задната, най-стара тухлена част от къщата на Лий. Предните две отделения липсваха. Надолу по улицата строители работеха на строеж, който Миси знаеше като къщата на Мелъри Нийли…
Миси се разтрепери: това наистина беше Мемфис, но не този, който познаваше.
На следващата разнебитена постройка висеше надпис „Търговия с роби“. Пет-шест чернокожи се трупаха около един облечен в редингот господин. За Миси тази гледка беше най-ужасяваща. Знаеше, разбира се, че в плантациите имаше роби, но беше прекалено заета със себе си, за да ги забележи. Това, което видя обаче — човешки същества да се купуват и продават… Седеше занемяла.
Завиха към централната улица по един склон точно над реката. Вцепенена, Миси се взираше в необичайните тухлени постройки, в преминаващите коли, в лодкарите и търговиите, трупащи се по дъсчената пътека край реката. По-надолу видя мястото, където трябваше да бъде пристанището. Сега там имаше само редица бараки и съвсем примитивни плавателни съдове. В далечината, нагоре по Мисисипи, пухтеше параход.
Нищо не беше на мястото си, с изключение на възвишението и реката. Нямаше ги мостовете, разпростиращи се чак до Арканзас. Нямаше го западен Мемфис на отсрещния бряг.
— Добре ли си, Миси? — попита Фейбиан.
Пребледняла до припадък, тя успя да свие рамене.
— След като ударих главата си, предполагам, ми се губят много неща — а мислено добави: „Станали преди сто и четиридесет години, например.“
Минути по-късно Фейбиан преведе Миси през елегантната колонада на хотел „Гайозо“. Във фоайето се тълпяха хора — жени с дълги поли, мъже с тъмни костюми и плантаторски шапки, мотаеха се деца — момчета в моряшки костюми, момичета облечени в мини копия на роклите на майките си. Мястото беше твърде тясно за толкова много хора. Въздухът вонеше остро на неизмити тела — тоя народ никога ли не беше чувал за сапун и дезодорант!
