Гадеше й се от тази смрад. Не беше усетила неприятна миризма от родителите си и от Фейбиан, но тази тъпканица беше направо отвратителна.
— Откъде идват всички тези хора? — обърна се към спътника си.
— Слезли са от парахода, който току-що спря на пристанището — обясни той. — Те имат намерение, както и ние, да обядват в трапезарията на хотела. Надявам се да намерим място.
Огледа се и щракна с пръсти на сервитьора. Той се усмихна като на приятел.
— Имаме късмет. Джули е тук.
Сервитьорът, който добре познаваше Фейбиан, беше представен на Миси. След това ги поведе към една закътана маса в ъгъла Миси седна, наля си вода, отпи и се огледа. Обстановката беше приятна: високи тавани и кристални полилеи, папрати и цветни килими. Миси забеляза, че всички обядващи бяха облечени по един и същи начин, и разбра, че наистина щеше да изглежда скандално с деколтираната си бална рокля. Почувства се благодарна на Фейбиан, че беше настоял да се преоблече. Харесаха й снежнобялата покривка на масата, старомодният кристал, красивият китайски порцелан. Все пак тази епоха си имаше своите прелести…
— Няма нужда да преглеждаш менюто, моя любов — каза Фейбиан.
— Аз не съм твоята любов — отговори тя остро и взе листа с менюто. — Сега ще го прочета.
— Не е необходимо. Ще поръчам вместо теб — подразни я той.
— Няма да ти разреша.
Той не обърна внимание на думите й. Махна на сервитьора и когато мъжът се приближи, Фейбиан поръча.
— Годеницата ми и аз ще обядваме пържено пиле.
— Пържено пиле? — възкликна Миси. — Чувал ли си някога за холестерол?
Фейбиан и сервитьорът я погледнаха изумени.
— Честно казано, не съм — каза Фейбиан. — Моля те да ми обясниш.
Миси махна с ръка.
— О, няма значение.
Ако наистина живееше в 1852 година, когато човек можеше да умре от най-безопасна болест, тя не трябваше да се притеснява прекалено, че артериите й ще се задръстят.
— Какво ще пиете, господине? — попита сервитьорът.
Фейбиан започна:
— Дамата ще вземе…
— Бяло вино — добърши вместо него Миси.
Фейбиан повдигна тъмните си вежди.
— Скъпа моя, ти ме изненадваш. Дамите не пият алкохол и особено в този час на деня.
— Тогава може би аз не съм дама — отвърна сладко Миси.
Фейбиан избухна в смях.
Сервитьорът стоеше равнодушен като камък.
— Дамата ще пие охладен чай, а аз — уиски с лед.
— Да, господине.
Когато взеха поръчката, Миси прониза Фейбиан с очи.
— Ах, ти, четириного такова! Ти ще пиеш каквото искаш, а аз — някакъв блудкав чай.
Забележката й го развесели и той леко я настъпи под масата с върха на ботуша си.
— Ако ми разрешиш да те целуна по-късно, ще ти позволя да го опиташ.
Когато смисълът на забележката му достигна до съзнанието й, тя се изчерви. И таз добра. Тоя дръвник я караше да се срамува. Никога преди никой мъж не беше успявал да го постигне. Унижението й беше двойно.
Фейбиан я поглъщаше с поглед.
— Овладей се, скъпа. Знам, че перспективата да ме целунеш те изпълва с безмерно удоволствие. Но все пак сме на обществено място. Ако не можеш да чакаш, докато…
— Върби по дяволите! — сряза го тя.
Фейбиан още се смееше, когато донесоха напитките.
Тя отпи от чая и изгледа обидено този нахален мъж.
— Какво работиш, Фонтено?
— Работя? — той изглеждаше объркан.
— Как си изкарваш прехраната? — поясни саркастично тя.
— Отглеждам памук, разбира се.
Тя извъртя очи.
— Не ме будалкай. Само не казвай, че ореш земята.
— Не, но…
— С какво друго се занимаваш?
Той се ухили.
— Да видим… Играя комар, ухажвам жени…
— И попийваш уиски — довърши тя.
Той вдигна чашата към нея.
— Така е.
— Я гледай, та ти си се скапал от работа — изсумтя тя язвително.
— Какво каза?
— О, мълчи и си пий питието!
Храната беше изненадващо вкусна. Пилето беше много добре приготвено, най-вкусната птица, която някога Миси беше яла. Сосът беше гъст и пикантен, зеленият фасул — крехък и разбъркан с бекон, картофите — хрускави и горещи, а бисквитите — толкова леки и сладки, че направо се топяха в устата й.
Миси се наслаждаваше на всяка хапка. Дори грабна от чинията на Фейбиан бутчето, към което той не прояви интерес. Смаян, той подпря брадичка си с ръка и я загледа като хипнотизиран.
— Чувала ли си някога, че дамите не се тъпчат така? — попита кротко.
— Вече ти казах, че не съм дама. И ако искаш да знаеш, не си ми бавачка — отряза го тя.
— Ще станеш дебела — предупреди я той, като й намигна важно. — Разбира се, че те искам дебела поне веднъж годишно, но няма да търпя лакомията ти.
Миси хвърли вилицата си.
— Слушай, идиот такъв! Вече ти казах, че няма да се омъжа за тебе! Това означава, че няма да раждам и децата ти!
— Не искаш моите деца? — попита той, като се престори на учуден.
— Не мислиш ли, че слагаш колата пред конете?
— О, да! Първо трябва да те убедя да те придружа до олтара.
— А също и третата армия на Патън — подигра му се тя.
— Какво на Патън?
— Няма значение.
Той заклати глава.
— Да бъда проклет, ако не се превръщаш в деспотична жена.
Вместо да продължава спора, Миси го попита миролюбиво:
— Каква бях преди?
Той се зачуди.
— Искаш да кажеш, че наистина не си спомняш?
— Много неща след падането са ми като в мъгла.
Той се облегна на стола и стисна зъби.
— Беше прекалено малодушна и кротка млада дама. Страшно ми досаждаше.
— Тогава защо щеше да се ожениш за мене?
— Въпрос на чест, скъпа — отговори той сериозно.
— Ти имаш чест? — подигра му се тя, но веднага съжали за забележката си, защото усети, че го
