Тласък, отдръпване. По-силен тласък, почивка, шега… Плачът й се превърна в стон на удоволствие, последван от нечленоразделна молба за още…
— Е, Миси? — попита той. Устните му се спряха на мъха върху нейните.
Главата й беше замаяна. Вече се задъхваше. Пръстите й се бяха вкопчили в палтото на Фейбиан. За щастие, си спомни, че хората от деветнадесети век са знаели много малко за предпазване от бременност, и се овладя. В противен случай тя можеше да продължи да го провокира, да го доведе до екстаз и той можеше да я изнасили. Точно тук на алеята пред къщата.
— Ще бъда готова в пет — продума тя. Отскубна се от него и тръгна подобно на сомнамбул.
Глава 13
— Но, Мелиса, скъпа, трябва да излизаш навън понякога.
Тази сутрин двамата с Джеф седяха в салона. Току-що я беше помолил да излязат с кола из близките околности.
Тя заекваше и кършеше ръце.
— Благодаря ти, че искаш да ме изведеш, Джеф, но все още се чувствам объркана и изплашена. Губят ми се всичките тези години, разбираш ли?
Погледът му беше пълен със съчувствие.
— Все още нищо ли не можеш да си спомниш?
— Не. Не съвсем — тя прехапа устни. — Прочетох доста исторически книги.
— А, да — загрижено каза Джеф. — Шарлот спомена, че прекарваш много време в крясъци в библиотеката.
— Страхувам се, че… — тя извърна неловко глава. — Е, добре: книгите не ми казват всичко.
Той се пресегна и я щипна по бузата.
— Съжалявам, скъпа. Кажи ми какво си научила?
— Научих, че живеем във време на чудеса — карети без коне и каляски без криле.
— Карети без коне и каляски без криле? — повтори той изумен. — Колко старомодно се изразяваш! — Но забелязал разочарованието върху лицето й, добави: — Съжалявам, продължавай.
Мелиса беше развълнувана.
— Научих, че живеем във време на насилие и жестокост. Че произвеждаме отрови, които бавно разрушават нашата планета. Бомби, които биха могли да унищожат човечеството — гледаше го с болка в очите. — Този свят ме плаши, Джеф.
— Знам — съгласи се той. — Но картината не е толкова черна. Направили сме много, за да се преборим с опасни болести и да намалим човешкото страдание — усмихна й се нежно. — На тази земя има и добри хора.
— Знам — прошепна тя. — И съм толкова щастлива да познавам един от тях.
— О, Мелиса! — с преливащо от радост сърце Джеф се наведе да я целуне. Тя отвърна на целувката му, усетила насладата от неговата близост, от топлината на устните му.
Само след миг той се отдръпна от нея, стана и закрачи към прозореца.
— Джеф, какво има? — попита тя.
Той се обърна, като клатеше глава недоверчиво.
— Боже господи, промяната у тебе… Сякаш съм си загубил ума! — след това, като я гледаше право в очите, се коригира: — Не, загубил съм си сърцето.
— Аз също! — добави пламенно тя.
— О, скъпа! — той се приближи до нея и хвана ръцете й. — Някой път, много скоро, ще ти разкажа една история.
— Защо не ми я разкажеш сега?
Той посегна да оправи косата й.
— Защото все още си объркана. Трябва да намерим изгубените години, нали?
Тя кимна.
— Не можеш ли да ми кажеш поне за какво се отнася? — усмихна се лъчезарно. — Обичам интересните истории, разбираш ли?
Лицето на Джеф посърна.
— Става дума за един мъж, който външно бил като всички останали, но вътрешно бил мъртъв, докато един неочакван инцидент не го върнал към живота.
Мелиса пламна от удоволствие.
— Звучи чудесно.
— О, така е! — той се изправи на крака. — Но нека да я запазим за друг ден. Сега да се повозим.
Мелиса се колебаеше. Търсеше начин да отклони предложението.
— Мама ми спомена, че идваш от работното си място. Сигурен ли си, че не те откъсвам от задълженията ти?
Той размаха пръст пред лицето й.
— Добър подход, но не върши работа. Хубавото на собствения бизнес е, че можеш да си взимаш почивен ден, когато си искаш. Днес ще излезем с колата и ще отидем някъде да обядваме.
Изплашеният й поглед го умоляваше.
— Но, Джеф, знаеш, че тези чудовища, които се движат без коне, ме плашат до смърт. Виждала съм ги от прозореца — направо хвърчат. Майка и татко имат няколко от тях, но аз дори не ги докосвам.
— А-а — извика той, — значи си напускала къщата?
— Посмях да разгледам само постройката за каретите — съгласи се тя.
— Постройката за каретите? Искаш да кажеш — гаража?
— Да.
Той стисна ръката й.
— Трябва просто да ми се довериш. Ще можеш ли да го направиш?
Лицето на Мелиса грейна.
— С цялото си сърце!
Пред къщата я очакваше чудесна изненада: карета с кон, а на капрата седеше кочияш със сламена шапка.
С вик на радост тя се обърна към Джеф.
— О, Джеф, карета! Това означава, че във вашето време все още употребявате такива превозни средства?
— Не те разбрах — каза той слисан.
Тя сви рамене.
— Няма значение.
Все още изумен, Джеф я поведе към екипажа.
— Възможно ли е толкова много неща да те плашат, Мелиса, дори и колите? Един мой приятел има бюро за обслужване на туристи. От него наех карета и кочияш за един ден. Кой не би искал да изпита удоволствието да се повози на старомодна карета теглена от кон.
Мелиса плесна с ръце.
— Кой наистина? Със сигурност не аз.
Когато бяха близо до каретата, по улицата изгърмя светлочервена спортна кола и Мелиса замръзна на мястото си. Джеф докосна ръката й и загрижено се взря в ужасените и очи.
— Защо се плашиш от колите и от всичко около теб? През целия си живот си била сред тях…
— Това е от годините, Джеф — каза неуверено тя. — От изгубените години.
— Все пак… начинът, по които се изразяваш, начинът, по който те впечатлява всичко… Като че си живяла в друго време…
Мелиса се поколеба за момент, после каза тъжно:
— Може би!
Но Джеф само се изсмя.
— О, скъпа, толкова си забавна! Като връх на всичко си придобила и чувство за хумор.
