Той стисна ръката й.
— Съжалявам, скъпа. Не мога да ти го спестя: беше страшна егоистка. Мислеше единствено за собствените си интереси.
Тя кимна.
— Вярвам ти. Но защо, след като съм била такава, си искал да се ожениш за мене?
— Нашите семейства желаеха тази сватба — каза мрачно той. — Фабриката за сачмени лагери на Монроу трябваше да се обедини със Завода за стоманени тръби на Далтън.
— Значи си се съгласил да се ожениш за Миси… за мен, само за да удовлетвориш желанието на родителите си?
Той се усмихна.
— Всъщност сега имам само майка. Баща ми почина преди година и половина.
Тя въздъхна ужасена.
— О, съжалявам, Джеф! Трябваше да си го спомня.
— Не е твоя вината, че не помниш.
— Значи си искал да се ожениш за мен, за да зарадваш майка си?
Той отбягна погледа й и каза мрачно:
— За да бъда искрен, трябва да кажа, че ми беше безразлично за коя се женя.
— Има ли нещо общо това с историята, за която ми спомена?
Той се усмихна мрачно.
— Много си проницателна. Преди шест години се случи нещо, което ме накара да се чувствам така, сякаш животът ми е свършил.
— О, Джеф, толкова съжалявам!
— Недей! — гледаше я умоляващо. — Безкрайно съм ти задължен. Разбираш ли, преди три дена ти падна по стълбите, но се събуди съвършено различна жена и така възкреси мъртвия мъж у мен.
— О, Джеф! Искаш да кажеш…
— Искам да кажа, че промяната у теб ми дава нови сили за живот.
— О, никога не съм чувала нещо толкова тъжно… или красиво — каза Мелиса, развълнувана до сълзи. — Ще ми разкажеш ли историята си… скоро?
— Наистина ли искаш да я узнаеш? Миси никога… Искам да кажа, че никога не си ме питала преди.
Лицето й светна.
— Нали току-що каза, че съм съвършено различна жена — по дух, разбира се.
— Ти наистина си.
— И така, ще ми разкажеш ли?
Той кимна.
— Да, скъпа. Скоро.
По време на вечерята си разменяха сияещи погледи. Мелиса страшно хареса пирога с вкусен пълнеж.
Когато сервитьорът прибираше чиниите, Джеф се вгледа в Мелиса удивен.
— Знаех си, че има нещо различно в теб. Вече не пушиш!
Мелиса се изчерви до корена на косите си.
— Какво говориш, Джефри? Дамите не пушат.
— Сигурен ли сте, че не мога да се оженя за нея, господине? — подхвърли сервитьорът усмихнат.
— Дума да не става! — заяви Джеф. — Но можете да ни донесете нещо за десерт — след това намигна на Мелиса. — Какво предпочитат дамите за десерт?
— Сладолед.
Джеф се потопи в погледа й.
Половин час по-късно двамата стояха до централната колона в къщата и се целуваха.
— Мелиса, омъжи се за мен — прошепна Джеф и продължи страстно да целува лицето, косата й. — Искам те… Нуждая се от теб толкова много!
Сърцето й се късаше, защото трябваше да му откаже.
— Джеф, нужно ми е време. Не мога да се омъжа за теб, докато нещата не се изяснят.
— Знам, че съм нетърпелив. Дори прибързан — прошепна дрезгаво той. — Но не мога да ти опиша чувствата си! Сякаш съм на седмото небе, когато си близо до мен.
— Аз също — отговори тя горещо, очаквайки целувките му.
Изпитваше наслада от близостта му и вече знаеше, че обича този внимателен, мил мъж. Не знаеше как се беше озовала тук или как би могла да се върне обратно в своето време. Не искаше да загърби обещанията и задълженията си в миналото, но вече нямаше желание да се върне при онези, които беше оставила там.
Глава 14
— Дулси, страшно съжалявам, че онзи ден хвърлих нощното гърне по теб — каза Миси.
Седеше на леглото и наблюдаваше как прислужницата бърше праха. През изминалите два дена беше подобрила отношенията си с чернокожата жена. Сега дълбоко съжаляваше, че беше отпуснала юздите на избухливия си характер.
Дулси, стройна и хубавичка млада жена, бършеше тоалетката.
— Всичко е наред, госпожице Монтгомъри. След падането не се чувствахте добре. Но аз казвам, че ако ще хвърляте нощни гърнета, по-добре е да го правите предварително, а не след това…
Миси се замисли за момент, после избухна в смях.
— Дулси, имаш чудесно чувство за хумор. Аз пък казвам, че ти трябва да хвърлиш нощното гърне по мен.
След малко Дулси се обърна сериозна, като клатеше енергично глава.
— О, не, госпожице. Това не е позволено.
Миси се намръщи.
— Защото си робиня? Сигурно се чувстваш ужасно.
Дулси сви рамене.
— Никога не съм се замисляла. Вашите родители са добри към нас.
— Не е същото, като да си свободен.
Дулси замълча.
— Трябва да разговарям с татенцето по този въпрос — прошепна гласно Миси.
Дулси попита:
— Ще отидете ли на вечеря с господин Фейбиан?
— Хм — изсумтя Миси. — Бих искала тази мижитурка да се изпари.
Прислужницата се изхили.
— Изразявате се много странно. Трябва да изхвърлите такива думи от речника си — още се смееше, когато излезе.
По-късно Миси закрачи из стаята. Сърдита обмисляше предстоящата си среща с Фейбиан. Това пътуване до деветнадесети век се превръщаше в сладко малко развлечение. Стана време да се маха оттук, преди този дяволски сексапилен мъж да е успял да обърка напълно живота й. Но докато все още беше тук, трябваше да се опита да освободи робите. Това беше, разбира се, благородно намерение, но тя не можеше просто ей така да се меси в живота на хората.
Но как да напусне деветнадесети век, след като нямаше представа как се беше озовала тук? Досещаше се, че пътуването й през времето някак е свързано с падането й по стълбите. Подозираше, че „вълшебната“ малахитова плочка също играеше някаква роля. Но каква беше причината за пренасянето и в друго време?
Излезе от стаята и заслиза дебнешком по стълбите. Внимателно разглеждаше всяко стъпало за скрити вратички или други чудатости. Старателно възстановяваше миговете на падането, но не успя да намери отговор.
