Все още се усмихваше, когато й помагаше да се качи в каретата.
Движеха се бавно с откритата кола по една права улица. Мелиса беше проточила врат и с безкрайно учудване и страх наблюдаваше непознатия свят, който се откриваше пред нея. Когато завиха зад ъгъла, забеляза няколко странни къщи — ниски и квадратни. Такива покриви не беше виждала никога. Пред една от къщите три момичета, облечени като момчета, се бяха качили на странни превозни средства на три колела. След това вниманието й беше привлечено от една музикална кутия, която гърмеше. Огромен бял фургон, за който си спомни, че се нарича камион, премина покрай тях. От едната страна беше украсен с надпис „Сладолед“. Когато камионът спря, трите момичета се втурнаха към него с монети в ръце.
Мелиса погледна към Джеф. Не Вярваше на очите си.
— Невероятно! Доставят сладолед по къщите?
— Мелиса, ти ме учудваш — отговори той и се обърна към кочияша: — Хей, Бил, спри за момент.
Файтонът спря и Джеф предложи ръка на Мелиса.
— Искаш ли да разгледаш камиона за сладолед?
Тя тръсна глава упорито.
— Оттук го виждам много добре, благодаря.
Той се усмихна.
— Добре. Почакай малко.
— Не мисля и да помръдвам.
Седеше напрегната и гледаше как Джеф пресече улицата, поговори кратко с шофьора, облечен в бели дрехи, и му подаде някакви пари. Минута по-късно се върна с три малки пликчета.
— Заповядай, скъпа — каза той, като й подаваше едно. Беше обвито в цветна хартия и много студено.
— Благодаря — отговори тя прехласната. — Какво да правя с това?
Джеф се разсмя.
— Първо свали опаковката, мила.
Мелиса смъкна хартията и ахна. Взираше се в пръчката от замразена смес. Беше оцветена във всички цветове на дъгата.
— Това е най-интересното нещо, което някога съм виждала!
Когато продължиха надолу по улицата, Мелиса все още се взираше в сладоледа и се колебаеше.
— Е, скъпи… — осмели се да попита тя накрая.
— Да? — попита той загрижен.
— Може ли да се яде?
— Това е сладолед. Можеш да го изядеш.
— О… — гледаше пръчката озадачена. — Как?
Сега вече на Джеф му стана весело.
— Ами, ближе се.
Тя продължаваше да се чуди, а Джеф се заливаше от смях.
— Ето, ще ти покажа.
Взе ръката й и се взря в пленителните й сини очи. Гласът му трепереше, когато прошепна:
— Повдигни сладоледа до устните си, мила… Така е добре. Сега си покажи езичето. Плъзни го по крема… О, боже, ти си ангел!
Краят на инструкцията на Джеф изчезна в завладяваща целувка. След малко и двамата бяха намокрени и лепкави.
Спряха в края на огромна група сгради. Джеф я нарече „търговски център“. Влязоха в ресторанта през смайваща модерна стъклена врата.
Мелиса беше очарована от обстановката. Всичко беше стилно издържано в тъмни тонове. От тавана струеше мека светлина. От стените се процеждаше гласът на жена, която пееше на фона на ритмичен акомпанимент.
След като вече бяха седнали, Мелиса се обърна колебливо към Джеф:
— Певицата не е заключена зад стената. Това е от стереоуредбата, нали?
Той се усмихна.
— Какви странни неща говориш! Музиката е стерео. Нарича се звукова система. Идва от усилвателите — посочи й черната кутия, закачена над тях.
Тя проточи шия и изпъшка.
— Разбирам. Но как достига звукът до усилвателите?
— Чрез електричество, скъпа.
— А-а! — тя преплете пръсти. — Четох за него. Електричество има в лампите, в електрическата маша, в телевизора.
Джеф кимна на сервитьора, който застана до тях.
— Какво би искала за обяд, скъпа?
— Но сега е време за вечеря.
Той сви рамене.
— Няма значение. Само ми кажи какво ти се яде.
— Сладолед — каза Мелиса.
Джеф се разсмя гръмогласно.
— Да поръчам ли и за двамата?
Тя кимна.
— Много мило от твоя страна.
— Ще искаш и бяло вино, както обикновено, предполагам?
Мелиса се възмути.
— Джефри, дамите никога не пият алкохол!
Джеф и сервитьорът се спогледаха изумени.
— Тогава какво правят дамите? — не можа да спре въпроса си Джеф.
— Ами грижат се за къщата и съпруга си, раждат деца, занимават се с благотворителна дейност, ходят на църква — отговори Мелиса убедено.
— Може ли да се оженя за нея, господине? — попита сервитьорът.
— Не. Аз имам намерение да го направя.
Джеф поръча и за двамата. Сервитьорът още се усмихваше, когато се оттегли.
Джеф подпря брада с ръка и загледа Мелиса. Тя се смути от внимателния му поглед.
— Има ли нещо нередно?
— Бих казал, че всичко е идеално. Само…
— Само?
Той въздъхна удивен.
— Просто не мога да повярвам колко си се променила. Твоята тактичност, любезност… Начинът, по който мислиш първо за другите… Като че ли след падането стана съвършено друга жена.
Мелиса се замисли.
— Кажи каква бях… преди?
Джеф седеше отнесен и чакаше да им донесат напитките.
— Сега, след като си се променила, нямам желание да критикувам.
Тя се пресегна и докосна ръката му.
— Аз трябва да знам истината.
Той кимна.
— Беше доста твърдоглава и амбициозна. Работеше като бясна във фабриката на родителите си.
— Така ли? Значи съм била една от онези… интелектуалките?
— Искаш да кажеш, еманципираните?
— Да.
— Беше доста свободна, беше също…
— Да?
