Миси неохотно се възхищаваше на отражението си в огледалото, когато на вратата се почука.
— Влез — извъртя се Лавиния.
В стаята се промъкна Дулси.
— Господин Фонтено пристигна, господарке — обърна се тя към Лавиния.
— Благодаря, Дулси — майката подаде на дъщеря си голяма синя чанта. — Да не забравиш плетивото си.
— Плетиво?
— Да. Ти и другите млади жени трябва да се подготвите за благотворителния базар на църквата.
Миси занемя от учудване.
— Няма да плета! Това вече е прекалено!
— Но какво ще правиш, докато другите жени работят?
— Ще си пия питието.
— О, Миси! Какви ги приказваш?
Във фоайето Фейбиан Фонтено се усмихна, като забеляза Лавиния и Миси да слизат по стълбите и все още да спорят: Лавиния се опитваше да набута чантата с плетката в ръцете на Миси, но тя упорито отказваше да я вземе.
Беше смаян от красотата на годеницата си. С буйните къдри върху прелестната си главичка, с блестящата зелена копринена рокля, която подчертаваше нежните форми на тялото й… изглеждаше като ангел. Дори думите, които бълваше малката й уста, звучаха като изречени от ангел.
— Мамо, това е смешно — упорстваше тя. — Дори не зная да плета.
— Забравила ли си? Сигурна съм, че другите жени ще ти помогнат.
— Само когато Мемфис потъне в реката!
— Хайде, Миси — уговаряше я Лавиния. — Такава избухливост не подхожда на дама — в този момент забеляза Фейбиан и се усмихна. — Здравей, Фейбиан скъпи. Дали няма да изглеждаш като коварен демон, тази вечер?
— Благодаря, Лавиния — каза Фейбиан. Усмихна се, когато двете жени се доближиха до него. — Като комплимент ли да го разбирам?
— Разбира се, хитър разбойник такъв — увери го Лавиния и потупа ръката му с малките си пръсти. Кимна към Миси. — Не изглежда ли годеникът ти очарователен?
— Аз не съм негова годеница! — отряза я Миси.
— Наистина е — присъедини се Фейбиан, като не обърна внимание на протеста на Миси.
— И още… аз няма да плета — добави Миси упорито.
Лавиния извъртя очи към Фейбиан.
— Фейбиан, скъпи. Постави това своенравно момиче на мястото му.
Той стисна зъби.
— Може би ще минем и без плетка една вечер, а?
Лавиния се замисли за момент, после отстъпи и сви рамене.
— Много добре. Както кажеш.
Той подаде ръка на Миси.
— Ще тръгваме ли?
— Защо не? — попита злобно тя.
Излязоха бавно в хладината на късния следобед. Фейбиан поведе Миси към голяма карета, която ги очакваше в алеята. Кочияшът, облечен в ливрея, отвори вратата и Фейбиан помогна на Миси да се качи.
Настанила се на кожената седалка срещу него, тя си мислеше колко греховно красив беше тази вечер. Преди малко беше прекалено заета да спори с Лавиния и не беше забелязала колко елегантен изглеждаше. Носеше черен кадифен фрак, тъмни панталони, бяла ленена риза и копринено шалче. Гъстата му кафява коса блестеше дори на оскъдната светлина. Сърцето й заби бясно, когато тя срещна погледа на дълбоките му, тъмни очи. Любуваше се на класическата съвършеност на профила му, на чувствената линия на устните му и на особено сексапилната сянка на мустаците му. Най-лошото беше, че е непоносимо нахален.
— Е — каза той, когато каретата потегли, — няма ли да ми благодариш?
— За какво да ти благодаря?
— Че ти помогнах да се отървеш от плетката.
— Ха! Може би трябва да ти благодаря, че си проявил добро чувство на фона на тая безпомощна провинциалност?
Той подсвирна, после се усмихна.
— Значи сега ме намираш чувствен? Трябва да призная, че има някакъв напредък.
— Не се надявай на повече! Само защото за момент си проявил интелигентност, не означава, че трябва да променя отношението си към тебе.
— Но тази вечер все пак реши да излезеш с мен — подразни я той.
— Само защото майка ми организира благотворителна вечер у дома. Това е много по-лошо, отколкото да прекарам вечерта с теб. Но историята с плетката наистина преля чашата.
Той се разсмя.
— Скъпа моя, говориш странни неща — гласът му стана сериозен, както и погледът му. — Просто не мога да се въздържа да не загладя тези предателски забележки върху скъпоценните ти устни.
Миси се бореше със сексуалния копнеж, който предизвикаха у нея думите му, и се опита да отговори.
— Ти и…
— Третата армия на Патън? — помогна й той.
— Позна.
— Трябва да се запозная с този Патън.
— Повярвай ми, двамата си приличате много.
Замълчаха. Миси се загледа през прозореца. Влачеха се надолу по мръсен път, върху който падаха гъсти сенки от дъбове и бор. Откакто се беше пренесла тук, това беше първата гора, която виждаше.
— Знаех си, че нещо липсва — каза тя.
— Какво липсва? — попита той озадачен.
— Къде, по дяволите, е кудзуто?
— Какво?
— Кудзуто, идиот такъв.
— Никога не съм чувал подобно нещо. Какво означава кудзу?
— От небето ли падаш? — попита раздразнена тя. — Кудзу е лозата, която се отглежда в целия Юг.
Той се засмя.
— Уверявам те, котенце, че из целия Юг не са чували за твоето загадъчно кудзу.
— Аз не съм ти котенце.
Очите му блеснаха дяволито.
— Дай да видим. Ти не си моя любима, не си моя скъпа, не си мое коте. Моля те, кажи ми как да се обръщам към теб?
— Наричай ме госпожица Монроу, благодаря.
— Госпожица Монроу? — Фейбиан напълно се обърка. — Позволявам си да ти напомня, че фамилията ти е Монтгомъри.
— О, по дяволите, съвсем забравих.
— Изглежда, си забравила твърде много неща — той се намръщи, опита се да каже още нещо, но премълча.
Миси се загледа навън.
— Какво ще правим тази вечер?
— Искаш да кажеш, че и това си забравила?
Тя го изгледа кръвнишки.
— Много добре — каза той примирено. — От година и нещо ти и аз прекарваме заедно по една вечер през две седмици с три други двойки — нашите най-близки приятели.
