— И какво правим през тези вечери? — попита подигравателно тя.
— Отначало вечеряме заедно. След това мъжете се оттегляме на коняк и цигари, докато жените бърборят.
— Искаш да кажеш, че прекарваме вечерта разделени?
— Обикновено мъжете се присъединяват към жените по-късно. Понякога играем карти или танцуваме кадрил. Това е, когато майката на Луси ни осигурява пиано. Обаче тази вечер мъжете ще напуснем по-рано, защото имаме събрание. Жените ще останете, за да подготвите вещите за благотворителния базар.
Миси беше прекалено объркана, за да може да говори.
— Ти се шегуваш…
— Ни най-малко.
— Не може да бъде! — простена тя. — Нима наистина съм умряла и съм попаднала в Бостън…
Глава 16
Вече се здрачаваше, когато стигнаха края на мръсния път. Кочияшът запъна конете. Пред тях величествено се изправи голяма постройка в гръцки стил. Под нея спокойно се носеха водите на Мисисипи. Чувство за нещо познато обхвана Миси. Разбра, че беше виждала тази къща и преди, дори беше влизала вътре, въпреки че боята изглеждаше по-свежа, а зеленината и постройките бяха малко необичайни. Това беше лятната вила на семейството на Джеф през 1992 година!
— Това място ми е познато! — извика тя.
Фейбиан се усмихна, когато отвори вратата да излезе навън.
— Добре, че от време на време нещо ти е познато — измърмори той.
— Чия е тази къща? — попита тя, когато й помагаше да слезе.
Той извъртя очи и я поведе към алеята.
— Познанията ти май са много ограничени. Това е къщата на Луси и Джереми Сержънт — нашите домакини за вечерта. Разбираш ли, всеки път се срещаме в различни къщи.
— Така ли? — възкликна тя безочливо. — И къде ще се срещнем, когато дойде нашият ред?
— В твоята или в моята къща — отговори той. — Ние сме единствената двойка, която още не е сключила брак — в гласа му се долови решителност. — Но това скоро ще се оправи, любов моя. Когато се оженим, ще приемаме гости в моя дом, докато си построим наш собствен.
— Ха — присмя се тя, — а как ще реагират родителите ти, когато започнеш да се разпореждаш в къщата им?
Фейбиан спря. Лицето му беше окаменяло.
— Не се безпокой — отговори той остро. — Родителите ми се разболяха — не си ли спомняш, че ти казах вчера? Загубих и двамата след една епидемия от жълта треска преди две години. Сега живея с баба си и дядо си.
Сконфузена, Миси докосна ръкава му.
— Фейбиан, извинявай. Спомням си, че ми каза. Понякога говоря, без да мисля…
— Проклет да бъда, ако си забравила всичко! — прекъсна я разгневен той. — За бога, та ти дойде с мен на погребението, Мелиса!
За пръв път не й даде сърце да го поправи, когато сбърка името й.
— Какво мога да кажа? Още веднъж: извинявай.
Намръщен, той я поведе нагоре по стълбите и позвъни на вратата.
— Ако не приличаше толкова на себе си, бих казал, че си съвършено друга жена.
Стояха пред вратата в напрегнато мълчание. Отвори я строен мъж с оредяла кестенява коса и скована усмивка.
— Фейбиан, Мелиса, колко се радвам да ви видя отново двамата!
— Миси, спомняш ли си Джереми Сержънт? — попита Фейбиан, когато я въведе в къщата.
— Здравей, Джереми — каза Миси, като протегна ръка.
Домакинът пое ръката й, облечена в ръкавица, и я целуна.
— Как се чувстваш, Мелиса, скъпа?
— Ще се почувствам по-добре, ако ме наричаш Миси.
Джереми погледна объркан към Фейбиан. Той само сви рамене и с поглед му даде знак да замълчи.
— Разбира се… Миси — каза Джереми, като се покашля. — Хайде да отидем при другите. Всички много се тревожим за теб.
Когато домакинът ги поведе по коридора, Миси хвърли поглед върху мраморните масички и огледалата с позлатен обков. О, небеса! Тази къща изглеждаше напълно различна: липсваше оскъдната и износена мебелировка на лятната вила, която си спомняше, но и тук, както и в голямата къща на родителите си, имаше необяснимото усещане за нещо познато.
Джереми ги покани в салона, пълен с папрати, свещници, полилеи, плюшени килими и други скъпи вещи.
Три жени, облечени в разкошни дълги рокли, седяха на дивана, покрит с копринена дамаска. Двама мъже разговаряха до тях.
— Мелиса — извикаха едновременно трите жени.
— Сега тя е Миси — поправиха ги едновременно Фейбиан и Джереми.
Сякаш смъмрени, жените млъкнаха и загледаха Миси предпазливо.
Фейбиан пристъпи напред.
— Уважаеми дами — обясни той смутен, — страхувам се, че Миси страда от някакви… пропуски в паметта след падането. Трябва да ви се извиня, че тя не си спомня за вас — обърна се към Миси. — Скъпа моя, да ти представя най-добрите ти приятелки — Луси Сержънт, Филипа Мерсър и Антоанет Макгий.
Миси не се впечатли много: Филипа беше мършава брюнетка с намръщено лице; Антоанет й се видя вятърничава червенокоса фуста с конски зъби; Луси беше дребна блондинка, която изглеждаше срамежлива и безопасна като мишка. Същинска компания от мухли.
— Радвам се да ви видя — каза тя сухо.
Трите жени си размениха смутени погледи и след това една след друга я поздравиха.
— Толкова съжалявам за това, което ти се случи — каза Луси загрижено, като я целуна по бузата.
— Изглеждаш много добре — добави Антоанет, като докосна ръката на Миси.
Филипа остана настрана.
— Щастлива съм, че не позволи на падането да те остави на земята — каза дяволито, а всички се засмяха.
Двамата мъже, на които беше представена след това, не й харесаха също. Чарлз Мерсър, плешив и с шкембе, я поздрави с енергично ръкостискане и хитро й намигна.
— Добре дошла отново, малката.
— Аз не съм ти малката — клъвна го тя.
Докато Чарлз отстъпи назад изненадан. Брент Макгий (по всичко личеше, че е развратник), който имаше черна коса и още по-черни очи, плъзна похотлив поглед по Миси, пое ръката й и бавно я целуна.
— Мелиса очевидно е станала самостоятелна личност, нали, скъпа?
Миси отскубна ръката си.
— Казвам се Миси. Щом като съм самостоятелна, защо не обясните това на Фейбиан?
Шокирани всички зашушукаха. Джереми Сержънт плесна с ръце.
— Добре. Сега всички сме по-спокойни, че Миси се оправя — усмихна се той към нея. — Луси и аз се молихме за теб.
— О, боже! — простена тя.
— Ще вечеряме ли? — обади се изнервена Луси.
Двойките се оттеглиха в трапезарията и заеха места около тържествено подредената маса.
Докато всички опитваха първото блюдо, което се състоеше от царевична крем супа, дамите започнаха да подпитват Миси.
— Вярно ли е, че не си спомняш нищо, мила? — попита Луси.
Миси сви рамене.
