Най-накрая застана до централната колона, в която беше ударила главата си. Вгледа се в зеления малахитов камък и отново забеляза странно мигащо проблясване. Внезапно застина. Докато гледаше като хипнотизирана, концентричните кръгове започнаха да преливат един в друг.
Видя замъглен образа на жената, която познаваше като Мелиса. Тя стоеше в нейната собствена къща в настоящето и се целуваше с нейния годеник!
Миси трепна като наелектризирана. Какво трябваше да прави сега?
След като Джеф си отиде, Мелиса се чувстваше влюбена, объркана и отчаяна. Искаше й се да остане с новите си родители и с Джеф. Но все още изпитваше чувство на вина към онези, които беше оставила в миналото. Знаеше, че единственото почтено нещо беше да се върне в мястото, на което принадлежеше.
Но как би могла да се върне в миналото, след като нямаше представа как… или защо е била пренесена в 1992 година?
Знаеше, че и двете с Миси бяха изчезнали след падането си по стълбите в деня на своите сватби. Дали и Миси беше прелетяла през времето като нея? Отново си зададе въпроса, дали „вълшебният“ малахитов камък имаше някакво значение за странните събития. Взираше се внимателно в него. За нейно безкрайно учудване видя замъглен образа на Миси. Тя стоеше в нейната собствена къща в миналото.
— Ето, това е.
Дълго след като видението изчезна, Миси се взираше поразена в малахитовия камък. Най-сетне разбра всичко: двете с Мелиса бяха разменили местата си във времето. Сега всяка живееше живота на другата. Разбра, че размяната е станала, когато двете са се запремятали едновременно по стълбите и са ударили главите си в онази централна колона.
Но защо са били разменени? Защо?
„Искам да съм навсякъде, само не и тук…“
— О, господи! — извика Миси.
Спомни си съкровеното желание, което беше изрекла в сватбения си ден. По дяволите, дали тя беше причината за случилото се?
Обърна се към малахитовия камък.
— Искам да съм навсякъде, само не и тук! Казвам ти! Искам да съм навсякъде, само не и тук!
Но нищо не се случи.
— Искам си моя живот обратно! — извика отчаяна. — Примитивният живот в миналото е подходящ само за историческите романи.
Отново нищо не се случи.
Внезапно обаче Миси си спомни древната поговорка: „Внимавай какво си пожелаваш…“ и падна на колене, потънала в сълзи.
— О, скъпа! — шепнеше Мелиса. — О, скъпа! Най-сетне разбра странната мистерия. Тя беше тук с Джеф и родителите на Миси, а Миси живееше в миналото с Фейбиан и нейните собствени родители. Това означаваше, че всеки тук я приемаше за Миси, а в миналото трябваше да приемат братовчедка й за нея самата.
Тя не беше изчезнала и нямаше причина да се завръща.
Не. Имаше причина: жената, която беше заела нейното място, изглеждаше много нещастна. Дали Миси искаше обратно стария си живот и годеника си?
Глава 15
— Миси, скъпа, защо разговаряш с колоната?
През входната врата влезе Лавиния и се доближи до дъщеря си. Взря се изпитателно в зачервените и очи и подпухналото лице. Посегна да я погали.
— Какво има, детето ми?
— Аз просто… припомнях си мига, когато паднах по стълбите. Мисля за объркването, което настъпи в главата ми оттогава — отговори Миси трепереща. — Сигурна съм, че причината се крие в тази колона.
— Разбирам — усмихна се Лавиния. — Но наистина ли смяташ, че като поговориш с нея, нещата ще се оправят?
— Направо съм отчаяна — проплака Миси.
Лавиния се засмя и стисна ръката на дъщеря си.
— Милата ми! Само какви странни неща каза тези дни. На твое място не бих се притеснявала, детето ми. След като стана дума, искам да ти кажа, че аз и баща ти те харесваме повече такава. Падането разкри и хубавите ти качества.
— Аз също ви харесвам — каза Миси с тъжна усмивка.
— Горе главата, дъще — продължи енергично майка й. — Трябва да се преоблечеш. Скоро ще дойде Фейбиан. Нали ще ходите на вечеря у семейство Сержънт?
— Не искам да излизам с него, майко — настоя Миси.
— Но, разбира се, че ще излизаш! — подчерта упорито Лавиния и задърпа дъщеря си нагоре по стълбите.
— Този човек е влечуго!
— Глупости! Този човек е принц!
— След като си толкова очарована от него, защо не го вземеш ти?
— Не ме изкушавай, мила!
В стаята си Миси бесня, уговаря, моли се на Лавиния, но без успех. Майката не обръщаше внимание на истеричните изблици на дъщеря си и спокойно продължаваше да избира облекло за вечерта. Минути по- късно Миси намусена седеше пред огледалото, а майка й подреждаше буклите на русата й коса.
Не можеше да повярва, че беше позволила на тази жена да я убеди да излезе с Фейбиан. Още веднъж се учуди на своята неспособност да манипулира новите си родители в миналото. За тези няколко дни беше разбрала, че Джон и Лавиния бяха твърди, със силна воля и находчиви като нея самата. Все още я беше яд, че не можеше да им се противопостави.
— Това е — каза Лавиния, когато свърши с прическата й. — Какво ще кажеш?
— Великолепна е, мамо — призна Миси, макар и намръщена.
Майка и се надвеси над нея.
— Няма ли да бъдеш доволна да видиш приятелите си отново?
— Приятели? Какви приятели? — попита Миси безучастно.
— Трите ти най-добри приятелки — Филипа Мерсър, Антоанет Макгий и Луси Сержънт. Не си ли спомняш за тях?
— Страхувам се, че не.
— О, скъпа, но трябва да ти е приятно да видиш Фейбиан?
Миси скочи на крака и хвърли към майка си унищожителен поглед, но тя и се закани с пръст.
— Ти ще излезеш тази вечер!
Миси гледаше как майка й, стиснала устни, отива до леглото, за да вземе роклята й, и попита озлобена:
— И какво ще стане, ако категорично откажа?
— О, ще бъдеш добре дошла вкъщи. Ще бъдеш домакиня на събранието на дружеството „Помощ за болницата“.
— „Помощ за болницата“?
— Да. Тази вечер свещеникът от Епископската църква ще ръководи молитвите ни. След това ще навиваме бинтове.
— О, небеса! — Миси закърши ръце. — Предпочитам да изляза с това четириного.
— Прекрасно — Лавиния внимателно провря роклята от зелена коприна през главата на дъщеря си. След като оправи всяка гънка, тя плесна с ръце. — Колко си красива!
