миналото, бяха разочаровани от нея. А тук беше разцъфтяла. Щеше отново да бъде потисната и да заприлича на увехнала теменужка. Да се смали, засенчена от Фейбиан и родителите си. Но, което си беше истина, щеше да остане вярна на обещанието си. Този прекрасен живот, който живееше, беше взет назаем. Никога не й бе принадлежал истински. Нямаше начин да признае всичко на Джеф. Той щеше да застане на пътя й…
Миси седеше до тоалетката. Чудеше се защо не се чувства радостна и удовлетворена. Беше сигурна, че съобщението й най-сетне е стигнало до братовчедката Мелиса в съня й. Сега двете отново трябваше да насрочат сватбите си — за петнадесети май. Трябваше да имитират падане по стълбите и щяха отново да разменят местата си. Беше сигурна, че Мелиса щеше покорно да се подчини на нейните наставления. Дори беше видяла лицето й — беше кимнала в знак на съгласие, но то бе примесено с ужасно отчаяние.
Споменът за това изтерзано лице преследваше Миси сега. Милата братовчедка Мелиса беше готова да се подчини на нейните заповеди и да й върне живота. Сега тя живееше в настоящето и по всичко личеше, че е щастлива. От всичко, което беше научила Миси за нея, братовчедка й е била нещастна в миналото, Фейбиан и родителите й я намираха безинтересна и малодушна. Ако се завърнеше, тези тримата щяха отново да започнат да я тормозят. Въпреки добрите им намерения. Колкото до Фейбиан… О, господи, колко нещастен щеше да бъде с Мелиса! Колко разочарован щеше да бъде, когато открие, че неговата бивша смирена малка годеница някак пак е възкръснала. Той щеше да се подчини на брачното споразумение, но двамата с Мелиса щяха да бъдат злочесто нещастни.
Можеше ли да постъпи така с Фейбиан? С Мелиса? Със себе си? Миси въздъхна. Стана и закрачи из стаята. Спомни си мига, когато беше погледнала в малахитовия овал и беше видяла Джеф и Мелиса да се целуват. О, господи! Те изглеждаха толкова щастливи. Ако се върнеше обратно в настоящето, щеше да направи Джеф нещастен, а също и родителите си. Цялото и същество усещаше, че те там бяха много по- доволни от Мелиса като дъщеря, отколкото са били някога от нея. И още. Ако се завърнеше в настоящето, Фейбиан и новите й родители щяха да й липсват ужасно. Но, по дяволите, това беше нейният живот! Трябваше да си го получи обратно — отчаяно се мъчеше тя да си припомня предишното намерение. Все още беше убедена, че Фейбиан никога нямаше да остане доволен, докато не я покори напълно. Ако останеше тук, със сигурност щеше да бъде обречена. Най-голямата ирония беше, че не можеше да мисли само за себе си. Трябваше да се съобразява с чувствата и на другите. Да се грижи за Фейбиан и за новите си родители, както и за онези четирима в настоящето, чието щастие зависеше единствено от нейното решение. Както беше установила напоследък, любовта й към Фейбиан я бе променила съществено. Беше се размекнала. Това беше друга причина, поради която трябваше да се бори за предишния си живот. Трябваше да върне предишната си същност, докато не беше станало прекалено късно.
Миси се хвърли на леглото. Чувстваше се измъчена, сякаш бе попаднала в ада. Но Мелиса определено беше попаднала в рая. Би ли могла наистина да жертва щастието на Мелиса заради себе си?
По време на закуската Мелиса се обърна към родителите си:
— Трябва да ви съобщя нещо.
Шарлот я погледна над чашата си с кафе.
— Да, мила? — попитаха и двамата усмихнати.
Мелиса също се усмихна колебливо.
— Джеф и аз решихме да се оженим на петнадесети май.
— О, прекрасно! — извика Шарлот.
— Много се радвам да чуя това — добави Хауард.
Двамата скочиха от местата си и се хвърлиха да целуват дъщеря си. Мелиса с готовност отвърна на прегръдките им, като сдържано се усмихваше. След като поздравленията и щастливите сълзи свършиха, тримата отново заеха местата си.
— О, ще бъдем доста заети — продължи Шарлот пламенно. — Петнадесети май е само след няколко седмици. Ще трябва да изпратим покани или просто да разгласим по телефона. Разбира се, ще трябва да подготвим всичко и за тържествената вечеря вкъщи…
— Преди да продължиш, трябва да ви кажа още нещо — прекъсна я сериозна Мелиса.
— Да, скъпа? — попита Шарлот.
Като гледаше ту единия, ту другия, внезапно избухна в сълзи.
— Трябва да ви кажа колко ми беше хубаво с вас. Как великолепно обогатихте живота ми… Колко щастлива бях като ваша дъщеря.
Двамата грейнаха от радост.
— Благодаря ти, скъпа — каза Шарлот, като бършеше сълзите си.
— Ние се чувстваме по същия начин — добави Хауард с разтреперан глас.
Мелиса въртеше ленената салфетка в ръцете си.
— И… искам вие двамата да ми обещаете, че никога няма да ме забравите… — продължи тя развълнувана.
Радостните лица на родителите и посърнаха.
— Но, скъпа — отбеляза Хауард, — звучи така, сякаш имаш намерение да ни напуснеш.
— Но тя ни напуска, Хауи — подчерта Шарлот, като изтри една сълза. — Тя се омъжва.
— Но ние ще си останем семейство — с обич заяви бащата, пресегна се през масата и пое ръката на дъщеря си. Гледаше я предано.
— Наистина ще бъдем — подкрепи го Шарлот и посегна да хване другата ръка на Мелиса. — Разбирам, че от този момент Джеф ще бъде на първо място за теб, но в сърцата си винаги ще бъдем заедно, нали?
Мелиса треперливо кимна с глава.
— Да. Вие сте чудесни и аз не мога да ви забравя.
— А ти ще бъдеш толкова щастлива с Джеф! — добави Шарлот.
За момент Мелиса гледаше майка си. Долната и устна трепереше. Обърка още повече двамата си родители, като избухна в ридания и избяга от стаята.
— Предполагам, че е прекалено щастлива — прошепна Шарлот изумена.
— Кой знае — добави Хауард скептично.
Както закусваше с родителите си, Миси изведнъж заговори:
— Трябва да ви съобщя нещо.
Лавиния я погледна над чашата си с чай. Джон надзърна над вестника.
— Да, скъпа? — попитаха едновременно те.
Миси смело се усмихна.
— Фейбиан и аз решихме да се оженим на петнадесети май.
— Каква чудесна новина! — възкликна Джон.
— И точно навреме! — пляскаше Лавиния с ръце. — О, толкова е вълнуващо! — продължи тя радостно. — Трябва да направим някои приготовления, разбира се. Да уведомим пастора…
— Преди да навлезете в подробности, искам да обсъдим нещо важно — прекъсна я твърдо Миси.
— Да, скъпа? — попита майка й.
Вирнала глава, Миси гледаше ту единия, ту другия.
— Преди да се омъжа за Фейбиан, искам да ми обещаете нещо.
Двамата си размениха объркани погледи.
— Обясни какво искаш да кажеш, дъще — помоли Джон.
Миси кимна към баща си.
— Искам да ми обещаете, че двамата ще напуснете Мемфис. И то преди 1860 година.
По-добре да ги беше помолила да танцуват по улиците на града голи.
— Да напуснем Мемфис? — извика Джон. Беше като поразен от гръм.
— Да изоставим къщата си? — като ехо прозвуча смайването на Лавиния.
— Моля ви. Наистина трябва да напуснете Мемфис. Това е за ваше добро. Искам да ми дадете думата си, че ще се преместите на запад. И то най-късно до 1860 година.
