много.
— Съгласна съм. Сега какво ще правим, Джеф?
Той махна с ръце развълнуван.
— Казах ти, че не бях сигурен дали информацията ще ни бъде от полза. По-ценно е да разберем коя от вас се е омъжила за Фейбиан Фонтено. Аз имам една теория.
— Да?
Очите му преливаха от надежда.
— Мисля, че Миси е останала там.
— Защо?
Той продължи разпалено:
— Както допуснахме по-рано, Миси би трябвало да ги е предупредила за настъпващата война. Това преместване на всички към Невада… Освен това тя знаеше, че там са открити златни мини. Това е точно по нейния маниер.
Но Мелиса само поклати глава. Очите й бяха пълни с тъга и примирение.
— Ти не разбираш, Джеф.
— Какво не разбирам?
— Както ти казах и преди, ако аз съм се върнала обратно, без съмнение бих направила абсолютно същото — да предупредя семейството си за войната и епидемиите.
— А би ли завела двете семейства да търсят злато? — попита той скептично. — Това не е характерно за тебе, но е абсолютно сигурно, че Миси ще го направи.
— Отново ще възразя — каза тъжно тя.
— Защо? — извика той раздразнен.
Тя прехапа устни.
— Добре… Сега, след като знаем каква е била съдбата на моето семейство, не бих ли се чувствала задължена да следвам същите събития, ако се върна в миналото?
Той разпери отчаяно ръце.
— По дяволите, права си. Не трябваше да ти казвам нищо.
— Но как щяхме да търсим истината, ако не ми беше казал какво си открил? — отбеляза тя спокойно.
Джеф се опря на парапета.
— Отново си права, но толкова е разочароващо. Всичко е такава бъркотия. Страхувам се, че никога няма да излезем от нея — обърна се към Мелиса и сграбчи ръцете й. — Но едно нещо знам със сигурност… Всяка следа ни води до задънена улица.
— Да?
— Мелиса, абсолютно категорично отказвам да ти позволя да се върнеш и да родиш седем деца от онзи ужасен човек.
Мелиса се засмя през сълзи.
— Може би не съм мразила Фейбиан толкова много, след като ще имаме седем деца с него? — но като видя, че Джеф посърна, тя докосна ръката му и бързо добави: — Джефри, само се пошегувах.
Той силно я прегърна.
— Това не е смешно. Мелиса. Ни най-малко.
— Зная, любими.
Той погали косите й.
— Господи, какво ще правим?
Тя се отдръпна от него. Явно някакво просветление я беше осенило.
— Мисля, че и ние също би трябвало да планираме сватбата си за петнадесети май. Да видим какво ще се случи.
Очите му помътняха и каза подозрително:
— Мислиш да размениш отново мястото си с Миси, нали?
Тя произнесе с примирение:
— Мисля, че ако е речено Миси и аз да бъдем разменени, може би нищо не можем да направим, за да го предотвратим.
— Не! — извика той. — Можем да направим нещо! Няма да се оженим на петнадесети май! — обхвана лицето й и продължи да говори, но вече на границата на отчаянието. — Мелиса, омъжи се за мен сега, днес! Ще вземем самолета за Вегас и…
— Не, Джефри.
— Не? Но не разбираш ли? Ако се омъжиш за мен сега, няма никаква възможност да се омъжиш за Фонтено на петнадесети май?
Тя тръсна глава примирено.
— Мисля, че ще бъде и погрешно, и наивно от наша страна да вярваме, че можем да променим времето и съдбата си. Ако Миси наистина си иска живота обратно, аз трябва да й го върна. Всичко останало би било безотговорно.
Гледаше я обезумял от болка и страх.
— Кажи ми, че не мислиш така!
— Но аз трябва да мисля така! Ние трябва да насрочим сватбата си за петнадесети май и нека съдбата да реши. Може би е писано да бъдем заедно. Или би могло…
Той я притисна силно към себе си.
— Не казвай другото. Не искам да те загубя! Ще те запазя за себе си, дори ако това ми струва всяка частичка от енергията и тялото ми.
Джеф я целуна жадно, като притискаше тялото й към своето. Тя отвърна на целувката му с цялото си същество. Сълзи напълниха очите й.
Тази нощ Миси Монроу лежеше в леглото си и упорито обмисляше как да изпрати съобщение на своята братовчедка. За кой ли път прехвърляше думите в ума си. Молеше се някак Мелиса да чуе нейните молби и указания. В противен случай тя никога нямаше да бъде свободна, никога нямаше да успее да избяга от Фейбиан.
Мелиса спа неспокойно. В съня й се появи решителното лице на Миси. Чу нейните думи… петнадесети май… насрочи сватбата отново… падни по стълбите… обещай ми… да не забравиш. Съобщението се повтаряше без край. Събуди се измъчена. В сърцето си вече знаеше, че решението, което разби сърцата им днес с Джеф, беше правилно. Силите на съдбата бяха безпощадни. Нямаше какво да направи, за да промени нещата.
— Обещавам ти — прошепна смирено тя, хвърли се на възглавницата и горчиво заплака.
В миналото Миси се събуди с вик. Беше разбрала, че съобщението й е получено. Дори беше видяла лицето на Мелиса в съня си и беше чула отговора.
— Обещавам ти.
Последва минута на истински триумф. Но след това се хвърли на възглавницата и… изплака сърцето си.
Глава 37
Утрото завари Мелиса пред тоалетката. Гледаше в огледалото зачервените си очи и подпухналото си лице. Сега знаеше какво трябваше да направи. Беше получила съобщението… наставленията на Миси. Трябваше да планира сватбата си с Джеф за петнадесети май. И тогава щеше отново да се запремята по стълбите. В този момент щяха да си разменят отново местата с Миси. И щеше да изгуби всичко, което имаше значение за нея.
При тази мисъл горчиви сълзи потекоха по лицето й. Не искаше да напусне Джеф и новите си родители, за да се завърне при старите си родители и при ужасния Фейбиан. Знаеше, че онези, които беше оставила в
