съгласила да стане негова съпруга, но и беше загрижена да го опази по време на Гражданската война и да го направи изключително богат. По дяволите! Прекалено много започваше да се грижи за него.
Тя беше обречена. Вероятно никога нямаше да се върне в своето време. Вероятно Мелиса щеше да се омъжи за Джеф…
Внезапно сякаш мълния я порази. Прозря всичко. Разбира се! Как не го беше разбрала по-рано? Тя и Мелиса си бяха разменили местата по време на сватбената церемония. Защо това да не се случи отново?
Но дали трябваше да паднат отново по стълбите? Имаше ли някаква гаранция, че този чудовищен план ще успее? Но тя трябваше да поеме риска. Ако останеше тук, би загубила собствената си същност. Щеше да се погуби от чувствата към Фейбиан, които не можеше повече да контролира. Щеше изцяло да се предаде. Колко добър беше напоследък! Зачиташе мнението й, но тя подозираше, че той нямаше да се успокои, докато напълно не я подчини на себе си.
Добре тогава! Тя щеше да инсценира сватбената церемония. Тогава, ако имаха късмет, тя и Мелиса щяха да разменят местата си! Но как би могла да бъде сигурна, че Мелиса щеше да се ожени за Джеф също на петнадесети май? Планът й никога нямаше да успее, освен ако церемониите не се проведат едновременно, точно както първия път. Как би могла да изпрати съобщение на братовчедка си? Беше объркана…
— Ще оповестим сватбата във вестниците — говореше Фейбиан. — Ще отпечатаме нови покани.
— Разбира се! — извика Миси. — Вестникът! Библиотеката! Съдът! — тя се обърна към Фейбиан и сграбчи ръкава му. — Трябва да има документи за нашата сватба.
Той я помисли за обезумяла.
— Но, разбира се. Иначе няма да е законна.
— О, това е чудесно! — крещеше Миси и пляскаше с ръце.
Фейбиан кимна, въпреки че изражението му остана объркано.
— Радвам се, че си щастлива.
Но Миси почти не го чуваше, погълната от собствените си мисли. Разбира се, рано или късно Джеф и Мелиса щяха да проучат документите, за да разберат дали тя е останала в миналото, или Мелиса се е завърнала. Ако Мелиса открие датата на сватбата, тя можеше да реши двамата с Джеф да се оженят на същата дата.
Яростно клатеше глава. Имаше голям шанс. Някак чрез малахитовия овал, или по друг начин, щеше да изпрати съобщение на братовчедка си Мелиса.
Спорният въпрос беше кои щеше да се омъжи за Фейбиан Фонтено — Миси Монроу или Мелиса Монтгомъри. Но имаше и по-страшен въпрос — щеше ли да събере сили да напусне Фейбиан, родителите и новия си живот тук?
Глава 36
Джеф и Мелиса стояха на горната палуба на кокетен кораб за разходки. Дълбоко замислени, те държаха ръцете си. Рееха поглед в пенещите се сиви води на Мисисипи. Въздухът край тях се носеше студен и дъжделив. Едно покривало, опънато над главите им, ги защитаваше от ситния дъждец.
Мелиса се чувстваше малко неудобно. Беше облякла дънки и поло, маратонки и дъждобран, подобен на този, който носеше Джеф. За първи път, откакто беше пристигнала в настоящето, се обличаше в мъжки дрехи. Но въпреки че се чувстваше неудобно, трябваше да признае, че и харесваше усещането за свобода, което й даваше небрежното облекло. За толкова жени панталоните бяха основна част от облеклото.
Погледна към Джеф. Стоеше мълчалив и сериозен до нея. Почувства как пръстите му стискат нейните. Знаеше, че е получил доклада на Милдред Рийд. Откакто бяха тръгнали на разходка, тя се бореше със себе си. Искаше й се да го попита какво е разбрал. Накрая реши, че не би могла да понесе тази неизвестност нито миг повече.
— Джефри, толкова си мълчалив през целия след обяд — започна тя колебливо. — Знам, че искаш да ме предпазиш, но ти трябва да ми кажеш какво е открила госпожа Рийд.
— Знам — обърна се той кротко към нея, — но не съм сигурен, че това, което е успяла да намери, ще ни улесни.
В погледа й се четеше храброст.
— Джефри, трябва да бъдем силни. Ние двамата избягвахме истината твърде дълго.
— Права си — съгласи се той. — Добре, ще започна с… — отклони поглед и после дрезгаво добави: — След като прегледала обстойно окръжния архив, госпожа Рийд установила, че Фейбиан Фонтено и Мелиса Монтгомъри са се оженили на 15 май 1852 година.
— О, боже! — извика Мелиса. Сърцето й щеше да се пръсне от отчаяние. Със слаба надежда добави: — Само че ние още не знаем със сигурност аз ли съм се омъжила за Фейбиан или Миси.
Джеф я сграбчи за раменете и заговори отчаяно:
— Да, така е. Много е възможно Миси да се е омъжила за него.
— А е много възможно двете с Миси да разменим местата си отново преди сватбата — добави тя фаталистично.
— Не говори така, любима! — помоли я той, като я прегърна силно.
Тя въздъхна.
— Моля те, продължавай.
Той кимна, загледан в преминаващия шлеп.
— Добре, изглежда, че, точно както ти мислеше, двете семейства, Монтгомъри и Фонтено, са останали в Мемфис до към 1860 година. След това са се преместили на запад към област, която сега наричаме Невада.
— Всички са напуснали Мемфис? — попита Мелиса заинтересувана. — Тогава майка ми е била права.
— Да. В Невада двете фамилии са станали доста богати — имали са златни мини. Подробностите са доста схематични, но Милдред е успяла да установи, че ти… или Мелиса и този Фейбиан Фонтено сте имали седем деца…
— Седем деца? — възкликна тя.
— Да — потвърди той неумолимо. — Открила е още, че твоите родители Джон и Лавиния са имали още едно дете. Момче — Джон младши. Той се е появил на бял свят, преди да се преместят на запад.
— Боже милостиви! Аз имам… имала съм брат.
— Така е, мила. В Невада Джон пораснал, оженил се и продължил рода Монтгомъри. Вероятно се е преместил в Алабама. В трето поколение след него се е родило момиче, което се омъжило за господин Монроу.
— А-а, ето как се е променило името на семейството.
— Да. След това, както знаеш, около седемдесетте години на двадесети век, родителите на Миси, Хауард и Шарлот, са се преместили в Мемфис. Започнали свой бизнес и се настанили в старата фамилна къща.
— Разбирам — прошепна Мелиса. Очите й бяха изпълнени със страхопочитание. — Значи Хауард и Шарлот наистина са мои далечни роднини.
— Да, доста далечни роднини, бих казал.
— Всичко това е толкова вълнуващо — каза тя замислено. — Знаеш ли кога моите родители, както и всеки от нас, е умрял? — видя колебанието му и вдигна ръце. — Но като си помисля, май не искам да знам.
Той се усмихна мило.
— Така вероятно е по-добре скъпа. Но мога да ти кажа, че всички сте живели дълъг, щастлив живот.
— Толкова се радвам! — каза тя разчувствана. — Какво друго е открила госпожа Рийд?
Той въздъхна.
— Това е главното. Тя е подготвила пълна генеалогична историческа справка, която можеш да прегледаш, когато пожелаеш. Обаче, както бяхме решили, може би е най-добре да не научаваш прекалено
