— Но защо? — извика Лавиния.
— Да, защо? — попита и Джон.
Миси тръсна енергично глава.
— Ако ви кажа, просто няма да ми повярвате. Моля ви само да ми обещаете, че ще го направите. Ще бъда толкова щастлива! — наведе се напред и преплете пръсти. Кимна към баща си — А ти трябва да ми обещаеш още нещо…
— Да? — Джон смръщи вежди.
Тя го гледаше в очите.
— Искам да освободиш робите, татко!
Той размаха ръце.
— Отново това.
— Татко, моля те! — настоя тя. — Направи го като сватбен подарък за мене. Обещай ми, че ще продадеш всичко и ще заминеш на запад.
— Дъще, това са изключително странни изисквания — отбеляза Лавиния неприветливо.
Миси се извърна към майка си.
— Искаш да ме видиш омъжена за Фейбиан, нали?
— Ултиматум ли поставяш, скъпа моя? — попита Джон заплашително.
Миси се обърна към баща си. В очите й блестяха сълзи.
— Не — отговори тя, изненадана от себе си. — Аз ви моля… Умолявам ви като някои, който ви обича.
Родителите й бяха прекалено озадачени, за да говорят.
Накрая Лавиния се пресегна и обхвана брадичката на дъщеря си с ръка. Гледаше момичето със съчувствие.
— Миси, скъпа, защо са тези сълзи? Защо е този трагичен тон и тези странни изисквания? Говориш така, сякаш ще ни напуснеш.
— Но тя ни напуска — отбеляза Джон. — Тя се омъжва.
— Но няма ли да продължим да бъдем едно семейство? — каза мъдро Лавиния. — Няма ли да бъдем заедно в сърцата си?
Двамата родители гледаха Миси въпросително.
— Разбира се, че ще бъдем — отговори тя покрусена, разкъсвана от отчаяние. Гледаше умолително двете скъпи за нея лица. — Но ще обещаете ли да помислите върху исканията ми?
Лавиния подкрепи Джон с поглед. След кратко колебание той кимна на дъщеря си.
— Да. Това можем да ти обещаем.
— Благодаря, татко! — тя въздъхна облекчено и като хапеше устни, добави: — Има още нещо. Искам да знаете колко щастлива съм била като ваша дъщеря.
Родителите и се трогнаха. Джон стисна ръката й.
— Скъпа моя, твоята гордост и радост не може да се сравни с тези, които ние с майка ти изпитваме.
— Амин! — добави Лавиния.
— Благодаря, мамо, татко! — Миси се усмихна. — Надявам се, че никога няма да ме забравите.
— Да те забравим? — извика Лавиния. — Как ще те забравим, мила моя, когато ще живеем още дълги години заедно — потупа ръката на Миси. — А сега, стига толкова сълзи. Защо просто не помислиш колко щастлива ще бъдеш, след като се омъжиш за Фейбиан?
Глава 38
Родителите на Мелиса дадоха вечеря, за да оповестят сватбата. Бяха поканили десетина семейства. Присъстваха също и леля Агнес, както и Лайза, Мишел и Дженифър с приятелите си. Трите й приятелки жужаха около Мелиса възбудени. Щастливи присъстваха също и преподобните господин и госпожа Уайт, както и Джордж Шмидт и майката на Джеф. Всички се бяха събрали в големия салон и държаха чаши с шампанско в ръце. Шарлот и Хауард притеглиха Джеф и Мелиса в средата на стаята. Хауард щастлив се обърна към всички:
— Приятели, за мен е голямо удоволствие да ви съобщя, че Мелиса е напълно възстановена след падането. Двамата с Джеф са решили тяхната сватба да се състои на петнадесети май. Да вдигнем тост за Мелиса и Джеф. Нека вечно да бъдат щастливи.
Джеф вдигна чаша към Мелиса и двамата мълчаливо се чукнаха. Тя му се усмихна срамежливо. Той с нежност й намигна. Очите му гледаха с обич жената, която обичаше. Как я боготвореше само! Изглеждаше изключително красива тази вечер в сапфиреносинята си рокля и със златните бижута. Прекрасното и лице се беше изчервило от толкова много внимание към нея. Но в очите й имаше тъга. Когато трите й приятелки се спуснаха да я поздравят, усмивката й беше някак куха. Страх смрази сърцето му. Имаше нещо, което тя не беше му казала. И той се досещаше какво е то. Тя възнамеряваше да го напусне. Тази възможност го плашеше до смърт.
Трябваше ли да я спре? Да настоява да узнае плановете й? Да изисква пак да променят сватбения ден? Решително тръсна глава. Не. Ако я насили, ще я принуди да го излъже. Не беше честно да я поставя в такова раздвоение. Би могъл да опита по-подходящи средства. Насила нямаше да постигне нищо.
Ако искаше да я спаси, да спаси тяхната любов, трябваше да действа сам. Но като взе това решение, отново го завладя тревога. Щеше ли да направи добро, ако се опиташе да я спре? Тя вече беше казала истината — силите на съдбата са по-могъщи от тях.
Трябваше ли да разговаря с баща й?
Родителите на Миси поканиха десетина семейства — техни приятели — на официална вечеря, на която щяха да обявят новия сватбен ден. Разбира се, присъстваха бабата и дядото на Фейбиан, както и Луси, Антоанет и Филипа със съпрузите си. Трите жени жужаха възбудени около Миси. Филипа забавляваше гостите с разкази за пътуването до Кентъки, откъдето се бяха завърнали едва преди седмица.
Всички присъстващи стояха в салона с чаши пунш в ръцете си. Джон и Лавиния притеглиха Миси и Фейбиан към средата на стаята. Джон щастлив съобщи деня на предстоящата сватба. Когато Фейбиан вдигна чаша към Миси, беше сигурен, че е забелязал тъга в очите й. Страх смрази сърцето му. Но откъде идваше този страх, след като най-сетне тя се беше съгласила да се омъжи за него? Имаше чувството, че ще я загуби.
Замисли се за коренната промяна в нейната същност през изминалите седмици. Припомни си цялата радост и любов, които му беше доставила, но си припомни и абсурдните й твърдения, че е дошла от друго време, че е била разменена с истинската Мелиса. Подсмихна се. Тази малка избухливка му се беше подчинила. Сега, след сватбения ден, щеше да бъде негова завинаги…
Техният сватбен ден! Внезапно Фейбиан почувства, че се изпотява. Припомни си, че промяната у Миси беше настъпила непосредствено след падането й на предишния сватбен ден. Оттогава сякаш беше съвършено друга личност. Какво щеше да стане, ако това, което казваше, беше вярно? Ако тя наистина беше дошла от бъдещето?
Но това беше невъзможно, абсурдно. Почувства безразсъден, почти суеверен страх. Дали не трябваше да разговаря с баща й?
След вечерята Джеф включи уредбата и по-младите затанцуваха весело по двойки. По-възрастните пиеха кафе, играеха карти или гледаха телевизия. Много по-късно, когато всички си бяха отишли, Джеф помоли Мелиса да се разходят до басейна.
След като се отдалечиха достатъчно от къщата, той я прегърна.
— Време е за нашето лично празненство, любима — каза той настоятелно и я целуна.
Мелиса вложи всичките си чувства в целувката. Искаше да изживеят пълноценно всяка секунда, която им оставаше да прекарат заедно. Вдъхваше аромата му, галеше копринената му коса и се наслаждаваше на опияняващата сладост на целувката му. Сякаш искаше да го запечати в душата си завинаги.
Той се отдръпна от нея. Гледаше я като удавник.
