— Последен шанс.
— Била ли си там преди?
Мишката поклати глава.
— Не.
— Тогава откъде си сигурна, че не искаш да отидеш там? — настоя момичето. — Може да е приятно място с езера и поточета и много зеленина около тях.
— Защото не харесвам човека, който го управлява — отговори Мишката.
Пенелопа се замисли върху думите й.
— Ако не го харесваш, защо смяташ, че там ще сме в безопасност?
— Той ми дължи една огромна услуга.
— А дали ще е съгласен да ти я върне?
Мишката се намръщи.
— Едва ли знае, че съм жива.
— Откога не си го виждала? — Пенелопа взе Дженифър и се запъти кам вратата.
— Много отдавна.
— Може и да не те помни — предположи момичето.
— Ще си спомни — отговори мрачно Мишката.
Втора част
КНИГА НА ЛЕДЕНИЯ
8
Наричаха я Последен шанс и името й подхождаше напълно.
Беше (поне засега) последната населена планета по пътя към Галактическото ядро, последният източник на ядрено гориво, последното място за попълване на кухненските запаси и (доколкото беше известно) за среща с други разумни същества.
Последен шанс, с изключение на местоположението си, не се отличаваше с нищо особено. Бе малка, но с нормална за човешките същества гравитация. Гореща, но не чак толкова, че да няма живот на нея. Суха, но не дотолкова, че да не може да се вади вода от червената глина, която покриваше цялата планета. Годината й бе доста дълга (4623 стандартни галактически дни), но дните и нощите влизаха в приемливи граници: по четиринадесет стандартни галактически часа всеки. Сезоните бяха меки, но все пак се различаваха. Местният живот, главно птици и двуутробни, бе уникален, ала не беше изобилен.
Имаше една-единствена общност, провинциален Търговски град, известен с име Края на пътя, което много му подхождаше. Той се състоеше от два хотела, пансион за постоянните посетители, няколко хангара за космически кораби, пощенска станция, публичен дом, три празни сгради, чието предназначение отдавна бе забравено, офис на оценител, голям магазин и таверната „Края на пътя“, която беше също така и ресторант, магазин за книги и касети, малък космически предавател, хазартен салон и оръжеен магазин.
Таверната „Края на пътя“ принадлежеше на Ледения и той я управляваше, както и цялата планета. Нито един кораб не кацаше без негово разрешение. Нито един кораб не излиташе без негово знание. Нито един мъж или жена не можеше да влезе в Търговския град без негово съгласие. Ако по някакви свои причини той откажеше на някой мъж или жена да напусне планетата, никой никога не се обаждаше да му иска сметка, освен ако не жадуваше да умре.
Никой не знаеше защо го наричат Ледения. Истинското му име бе Карлос Мендоса, но не го бе използвал поне от десетина години. През това време го наричаха по най-различен начин, а той сменяше имената според планетите, както обикновените хора се преобличат за различните случаи. Ледения не бе име, измислено от него, но то му подхождаше доста добре и той реши да го приеме.
По външен вид не се отличаваше с нищо особено. Липсваше му ужасяващият поглед на Предприемача Макнеър или огромното тегло и височина на Планината Бейтс. Или дори русият перчем на Вечното хлапе. Беше с около два-три сантиметра по-нисък от средния ръст, започваше да напълнява в коремната област, а кафявата му коса бе оредяла на темето и посивяла на слепоочията. Въпреки това хората го запомняха. Особено тези, които не му бяха от полза.
Миналото на Ледения бе неясно, бъдещето неопределено, а настоящето — изключително негова работа. Държеше се приятелски, говореше с всекиго, който искаше да прекара времето си в разговори, от време на време казваше по някоя шега, понякога преспиваше с жена или изиграваше някоя игра със залози. Ако се напиеше порядъчно, дори рецитираше някоя от своите поеми. Онези, които си мислеха, че го познават или разбират мотивите му, грешаха. Само един човек бе успял да го опознае по-отблизо.
И сега тя кръжеше над Последен шанс и искаше разрешение за кацане.
9
Мишката влезе в таверната „Края на пътя“, видя свободна маса в ъгъла и се обърна към Вечното хлапе:
— Ще наемеш ли стая за Пенелопа и мен и една за себе си? Ще дойда след малко.
Младият мъж огледа огромната таверна и масите за залагания в казиното.
— Тук има поне пет ловци на глави, които познавам — отговори той с приглушен глас.
— Всичко е наред — увери го Мишката.
— Плащаш ми да те пазя.
— Платих ти да ме доведеш до Последен шанс. Вече съм тук.
Той поклати глава.
— Плати ми за цяла седмица. Имаш още четири дни.
— Върни ми половината сума и ще си оправим сметките.
— Не възстановявам даден ми хонорар.
— Ще ти хареса да се справиш и с петимата наведнъж, нали? — тя се усмихна многозначително.
— Не съм против подобна възможност — призна той, като се опитваше да скрие колко приятна му е мисълта.
— Никой няма да ме закачи тук — рече Мишката.
— Защо си толкова сигурна?
— Пенелопа щеше да ме предупреди.
Вечното хлапе впери поглед в малкото момиче.
— Така ли?
Мишката се усмихна, протегна ръка и погали детето по главата.
— Тя ми е партньор. Ти си само наемник.
— Точно така — обади се Пенелопа. — Ние сме партньори.
— Как познаваш кой може да причини неприятности? — попита я мъжът.
— Просто бъди благодарен, че наистина знае — отговори Мишката.
Той продължи да се взира в малкото момиче. Накрая въздъхна.
— Такъв ми е късметът — промърмори Хлапето.
— За какво говориш?
— Последното нещо, което някога съм искал, е да имам предимство. А сега изглежда се сдобих с едно, независимо дали го искам или не.
— Само през следващите четири дни — успокои го Мишката. — След това можеш да се изправиш, ако щеш, сам срещу триста убийци.
Той вдигна рамене, хвана Пенелопа за ръка, излезе на прашната улица и се отправи към по-близкия от двата хотела. Мишката забеляза, че въпреки очевидното си желание да умре мъжът държеше Пенелопа с лявата си ръка, докато размахваше дясната на сантиметри от звуковото оръжие.
Тя се запъти към масата в ъгъла и в следващия миг една червенокоса сервитьорка се приближи до нея.
