— Отивам да си свърша работата.
— А аз?
— Остани тук, докато свърша.
— Неподвижна мишена в паркирана кола? — Мишката също се измъкна. — Не, благодаря.
— В колата ще си на по-сигурно място.
— Ти се погрижи за собствената си безопасност, а аз ще се притеснявам за моята — изстреля в отговор Мишката.
Той вдигна рамене.
— Както искаш.
Хлапето тръгна между сенките.
— Нека да дойда с теб! — Мишката внезапно се почувства неспокойна.
— Само ще ми пречиш.
— Сигурно има нещо, с което мога да помогна.
— Има.
— Какво?
— Да отидеш в техния лагер с бяло знаме и да им кажеш, че имат пет минути да се помолят на своя бог и да му поискат прошка.
— Аз ли? — потвори слисано Мишката.
— Да виждаш някой друг наоколо? — засмя се Вечното хлапе.
— Няма начин — отсече тя.
— Както искаш. Ще те извикам, когато всичко свърши.
— Знаеш ли, съществува много малка разлика между самоувереност и лудост.
Не получи никакъв отговор и едва тогава осъзна, че е сама. Мъжът беше изчезнал.
Застана зад колата, като хвърляше погледи от време на време в тъмнината и се опитваше да открие другите седем миньори в неясните светлини триста метра пред нея.
Няколко минути по-късно чу остър вик, последван от няколко изстрела с пушка и бръмчене на лазерни пистолети. Приклекна зад колата, в случай че Вечното хлапе грешеше относно точността на оръжията на миньорите. След като минаха няколко минути в пълна тишина, тя отново погледна иззад прикритието си.
Три тела, две от които гротескно изкривени, лежаха в малкия кръг светлина, а неподвижен бос крак на четвърти труп се подаваше от неосветената част на лагера.
После се чу пронизителен женски писък и секунда по-късно жена излезе залитайки от един купол, като се държеше за корема, и се строполи на няколко метра от мъжете.
— Достатъчно! — извика някакъв мъж. — Предавам се.
— Това не е детска игра — отговори отдалеч Вечното хлапе. — Не можеш да се откажеш само защото ще загубиш.
Три пушки, две метателни и една лазерна, гръмнаха към мястото, откъдето прозвуча гласът, после отново настана пълна тишина. След цяла минута напрегната тишина две жени и един мъж излязоха от стъклените палатки и предпазливо се доближиха до целта на стрелбата. Изведнъж една от жените изпищя и се свлече на земята, а другите двама се обърнаха и загърмяха диво към тъмнината.
— Хайде, покажи се, дявол да те вземе! — изкрещя мъжът.
Вечното хлапе излезе от сянката.
— Колкото и да са ти платили за това, аз ще ти дам повече, за да се махнеш — обади се жената.
— Съжалявам, но няма начин да запазя живота ви — отговори Вечното хлапе. Внезапно движение на дясната му ръка и двамата се строполиха на земята.
Следващите няколко минути мъжът провери всяка от своите жертви, за да се увери, че са мъртви. Тогава, доволен от резултата, се обърна към колата.
— Вече можеш да излезеш — извика той към тъмнината.
Мишката, все още стъписана от лекотата, с която се бе справил с противниците си, внимателно се приближи към лагера.
— Какво, по дяволите, използва срещу тях? — попита тя, когато стигна до труповете.
— Нещо много малко и много остро — отвърна Вечното хлапе. — Всъщност осем неща.
— Невероятно! — измърмори Мишката и заобиколи още две тела.
— Върви да си свършиш работата и да се махаме — подкани я младият мъж.
— Ти дори не се задъхваш — отбеляза тя.
— Защо, трябва ли?
— Повечето хора доста ще се изпотят, докато убият осем невинни миньори.
Той я изгледа любопитно.
— Невинни ли?
— Каквото и да са направили, не заслужаваха да умрат така.
— Кой знае? — Вечното хлапе вдигна рамене.
— Искаш да кажеш, че дори не знаеш защо ги уби? — продължи да настоява тя.
— Разбира се, че знам. Убих ги, защото ми платиха.
— Но не знаеш какво са направили.
Той отново вдигна рамене.
— Не ми влиза в работата.
— Не те ли интересува?
— Не съвсем. Повечето хора заслужават да умрат поради една или друга причина.
— Винаги ли си разсъждавал така?
Изведнъж Вечното хлапе се ухили.
— Пубертетът май ме е превърнал в циник. — После кимна към куполите. — Моята работа е свършена. Крайно време е ти да се заемеш със своята. — Отправи се към колата. — Ще я докарам по-близо, докато ти обираш плячката.
— Няма да ме оставиш тук, нали? — попита подозрително Мишката.
Той се засмя.
— Не и докато всички пари са в теб.
Тя се зае да тършува из куполите, събра всички необработени диаманти и пачки кредити и няколко минути по-късно се показа от последното временно жилище.
Той я чакаше с колата, а четвърт час след това тя разтърсваше Пенелопа, за да я събуди.
— Хайде — прошепна тя. — Време е да тръгваме.
— За къде? — попита сънливо момичето.
— Не знам — призна Мишката. — Но далеч оттук.
— Купи ли кораб?
— Направих нещо по-добро. Купих мъж, който има кораб.
— С какво му плати? — попита Пенелопа, докато ставаше и разтъркваше очите си.
— С диаманти. — Мишката й показа малка торбичка, пълна с необработени камъни.
Детето надникна вътре.
— Тук има пистолет.
— Открих го на същото място, откъдето взех и диамантите.
— Защо?
— Ако сметнеш, че Вечното хлапе иска да ни направи нещо.
— Колко време ще остане с нас?
— Докато се приземим на безопасна планета. Или докато останем без пари. Което стане първо.
— Има ли безопасни планети за нас?
— Една — отговори с нежелание Мишката. — Не исках да ходим там, но нямаме голям избор. Вече се носи слух, че сме отседнали тук. Утре вечер или най-късно вдугиден сутринта това място ще гъмжи от убийци.
Пенелопа започна да се облича.
— Как се казва този свят?
