Няколко миньори седяха около масата близо до вратата. Бяха груби мъже с прошарени коси, отпиваха бирата си на големи глътки, сякаш в това се състоеше разликата между живота и смъртта, и се оплакваха високо и отегчително един на друг за всичко — от времето до цената на индустриалните и шлифованите диаманти.
Мишката погледна към най-отдалечения ъгъл на стаята и там, в сянката, с гръб към стената и с израз на пълно отегчение върху хубавото си лице седеше млад мъж с буйна руса коса, който все още не бе достигнал възрастта за бръснене. Дрехите му бяха спортни, без да са показни, но все пак достатъчно широки, за да скрият цяла дузина оръжия. На масата пред него имаше контейнер с вода.
Мишката мина покрай миньорите, благодарна, че са прекалено погълнати от разговора и бирата си, за да подвикват и подсвиркват след нея, и се приближи до младия мъж.
— Добър вечер — поздрави любезно тя.
— Нима? — той вдигна поглед към нея и Мишката бе поразена колко отегчени и древни изглеждаха сините му очи.
— Може да стане, ако ме поканите да седна.
Той кимна към стола срещу себе си.
— Заповядайте.
— Какво да бъде, госпожо Майко? — извика Райън иззад бара. — Още една чаша с вода?
Мишката поклати глава.
— Нека да е бира.
— Веднага.
— И менюто за вечеря.
Райън се изкиска.
— Говориш така, сякаш има избор.
— А няма ли?
— Тук? Късметлии сме, ако въобще имаме какво да сервираме. Ще е готово след около пет минути.
— Благодаря.
— А малкото момиче?
— В момента спи — отговори Мишката, като внимаваше за реакцията на младия човек при новината, че не пътува сама, а с дете. Изразът на лицето му не се промени. — Когато се качвам, ще взема една чиния за нея.
Райън се приближи до масата, подаде й чаша бира и се върна зад бара.
— Е, след като приключихме с поръчките — обади се младият мъж с древните очи, — какво мога да направя за вас?
— Зависи — отвърна Мишката.
— От какво?
— От това кой сте вие.
— Казвам се Бънди.
— Не ме интересува името ви.
Младият човек вдигна рамене.
— И мен не ме интересува вашето. Защо просто не ми кажете за какво става дума?
— Имам нужда от закрила и мисля, че вие можете да ми я осигурите.
— За да живеете още петдесет години? Повярвайте ми, не си струва.
— Въпреки това имам нужда от вашата закрила.
— Изглеждам ли като телохранител? Госпожо, та аз съм само едно момче.
— Едно двестагодишно момче — Мишката се взря в ясните му сини очи.
— Двеста двадесет и три годишно, ако трябва да бъдем точни — поправи я Вечното хлапе, без да се учуди или ядоса, че го е познала.
— Доста дълъг живот за такова място като Границата — отбеляза Мишката. — Особено при вашата професия.
— Дълголетието е прекалено надценявана добродетел — отвърна той.
— Аз съм на тридесет и седем — каза направо Мишката. — И има малка вероятност да доживея до тридесет и осем, ако не намеря някой да ми помогне да се махна оттук.
— Съчувствам ви — в гласа на Хлапето прозвуча същото отегчение, което се четеше и в очите му.
— Имам нужда от нещо повече.
— Само съчувствието ми е безплатно. Всичко останало си има цена.
— Колко?
— Къде искате да отидете?
— Много надалеч.
— Тогава цената е много висока.
— Все още не сте ми я казали.
Вечното хлапе се усмихна за пръв път.
— Не сте ми казали нищо за врага си.
— Не знам кой е.
— Тогава не виждам как да ви помогна.
— Обаче пътувам с някого, който ще знае.
— Малкото момиче?
— Знаете за нея?
Той кимна.
— Барманът е доста словоохотлив. Кого преследват, вас или нея?
— В момента и двете.
— И вие искате моята закрила.
— И вашия кораб — допълни Мишката.
— Това ще струва доста повече.
— Все още не знам вие колко струвате.
— Не съм от евтините.
— Не мога да си позволя някой от евтините.
Той впери поглед в нея.
— Сто хиляди кредита на седмица.
Мишката пое дълбоко въздух.
— Това е страшно много.
— На колко оценявате собствения си живот?
— И ще отидете където ви кажа?
Вечното хлапе кимна.
— Ще ми се наложи да платя в друга валута.
— Няма проблеми с рубли Нов Сталин или долари Мария Тереза, но без лири Далечен Лондон.
— Дадено — отговори Мишката, като се чудеше откъде ще вземе парите и какво ще направи с нея Вечното хлапе, ако не успее да плати.
— Искам една седмица предплата.
— Изключено.
— Как да съм сигурен, че ще ми платите?
— Ще се наложи да ми се доверите.
— Преди два века се доверих на един човек — каза Вечното хлапе и внезапно очите му оживяха. — Тя ме излъга и оттогава нямам доверие никому.
— Но в момента не разполагам с толкова — възрази Мишката.
— Тогава дано да ги имате, преди да си тръгна.
— Кога тръгвате?
— Късно тази вечер трябва да приключа един малък бизнес. Планирам да потегля утре сутринта.
— Тук сте по договор?
На мъжа като че ли му стана забавно.
