— Никой не идва в Офир по здравословни причини.
— Във връзка с някой миньор?
— Защо се интересувате?
— Защото сте нает да го убиете, а не да го оберете… Позволете ми да дойда с вас. Ако той има диаманти за сто хиляди кредита, ще можем да сключим нашата сделка.
— Какво ви кара да мислите, че аз няма да прибера диамантите за себе си?
— Вие сте убиец, а не крадец — отговори тя твърдо.
Вечното хлапе й се усмихна.
— А защо смятате, че двете взаимно се изключват?
— Защото аз съм крадец, а ако бях и убиец, нямаше да имам нужда от вас.
Той втренчи поглед в нея и тя се размърда неловко на стола.
— Учудваш ме — заключи той накрая.
— Предполагам, че това означава край на сделката — каза Мишката примирено.
— Не съм срещал интересна жена от времето преди да си се родила — продължи Вечното хлапе. Млъкна за момент, погледна я отново и после кимна. — Добре.
Мишката подаде ръка.
— Нека си стиснем ръцете.
Мъжът се втренчи в протегнатата й ръка.
— Никога не го правя.
— Както искаш. — Мишката вдигна рамене. — Кога тръгваме?
— След около час. Искам да им дам време за почивка.
— „Им“?
Той кимна.
— Колко миньори мислиш да убиеш тази вечер?
— Осем.
— Осем? — повтори тя скептично.
— Не се разстройвай — отговори й Вечното хлапе. — Така имаш по-големи шансове за печалба.
— Осем — повтори отново Мишката. — Прекалено висок залог.
— Вземам доста скъпо.
— Ако изчакаш до полунощ, може да се промъкнеш незабелязано до тях — предложи Мишката.
— Съмнявам се.
— Защо?
— Този следобед им изпратих съобщение, че идвам.
— Изпратил си им съобщение? Защо?
— Винаги има някакъв шанс — отвърна той почти тъжно.
— Шанс да те убият ли? — попита тя, без да го разбира напълно.
Той зарея поглед.
— Не — проговори накрая. — Не, няма да са такива късметлии.
Въздъхна тежко.
— Нито пък аз.
Точно тогава Райън й донесе вечерята. Тя внезапно откри, че вече не е гладна.
7
Повечето пустини са студени през нощта, но тази тук само ставаше не толкова гореща, реши Мишката, докато заедно с Вечното хлапе се носеше по пясъците в отворената кола.
— Доста си тиха след вечерята — отбеляза младият мъж. — Какво не е наред?
— Шегуваш се, нали?
— Отказах се от шегите преди един век.
— Ами да ти призная истината, чудех се дали ще мога да намеря обратно пътя за Офир в тази тъмнина, след като те убият.
— Няма да ти се наложи — отговори той.
— Искаш да кажеш, че не можеш да умреш ли?
— Веднъж бях много зле след наръгване с нож. Мога да бъда убит, но не и тази вечер, не и от тези мъже.
— Те са осем и те очакват някъде там — тя махна с ръка в посоката, в която отиваха. — Вероятно са заели позиции по цялата област. Нямаш и представа дали някой от тях не се е скрил на метри пред нас и не чака само да минем, за да те застреля, докато караш.
Вечното хлапе поклати глава.
— Всички са в лагера си и се успокояват от взаимното си присъствие.
— Откъде знаеш?
Той се обърна към нея.
— Върша всичко това вече двеста години. Знам как реагират преследваните хора.
— Може би тези мъже са различни.
— Надявам се да е така — отвърна искрено той.
— Защо? — беше й страшно любопитно.
— Защото твърде отдавна не съм виждал нещо различно.
— На това му викам отговор.
— Мислиш, че е лесно да си Вечното хлапе? Да знам, че когато хората, живеещи в галактиката сега, се превърнат в многовековен прах, аз все още ще изглеждам по същия начин? Ще ям същите неща, ще летя до същите светове и ще правя едно и също всеки ден и месец, година и век? — Той спря за миг. — Всеки иска да е безсмъртен, но нека ти кажа нещо, госпожо — тази съдба не бива да се желае твърде много. Защо мислиш, че се хванах на тази работа? Защото рано или късно някой ще ме отърве от моята…
— От мъката? — предположи тя.
Той поклати глава.
— От скуката ми.
— Може би това ще стане довечера. Ето защо се чудя как ще се върна обратно.
— Няма да е тази вечер — отговори убедено той.
— Защо си толкова сигурен?
— Знам колко съм добър.
— Може би си прекалено самоуверен. Казал си на бармана, че си убил Оли Трите юмрука, а аз знам, че е жив.
— Никога не съм казвал, че съм го убил — отговори Вечното хлапе. — Казах само, че можех да го убия.
— Аз чух друго.
Младият мъж вдигна рамене.
— Вярвай на каквото искаш.
Следващите три километра караха в мълчание. После видяха малък лагер в далечината.
— Ето го — Вечното хлапе кимна към светлините пред тях.
— Не трябва ли да спрем колата?
— След малко — той намали скоростта. — Нямат никакви оръжия, които да стрелят точно на повече от триста метра.
— Надяваш се, че нямат.
— Знам, че нямат — отговори той и спря колата.
— Мисля, че видях някакво движение зад онзи каменен блок, вляво от последния купол — прошепна Мишката.
— Да.
— И какво ще направиш сега?
Вечното хлапе излезе от колата и се протегна мързеливо.
