решила да бъде майка на момичето Бейли и попада в ноктите на друг вид любов. И отново има неприятности. — Той поклати тъжно глава. — Позволява на чувствата да влияят върху трезвата й преценка. Затова ще срещне смъртта в скоро време.
— Този път ще я освободим и тя ще бъде жива — каза уверено Вечното хлапе. — Може и да не сме герои, но със сигурност сме се заели със спасителна операция.
— Нека изясним нещо: първата ни цел е наказателна — поправи го Ледения.
— Но нямаш нищо против и да я освободим между другото, нали? — развеселено го попита убиецът.
— Дори не знам от кого най-вече трябва да я освободим — мрачно отговори Ледения.
Отново млъкнаха. Ледения потъна в своите собствени мисли и спомени, а Вечното хлапе просто се умори да говори. Корабът продължи да се носи стремително през Вътрешната граница.
15
Изведнъж Пенелопа седна на койката си.
— Той идва — прошепна уплашено.
— Кой идва? — Мишката се вторачи тревожно в заключената врата на тяхната каюта.
— Ледения.
— На този кораб ли е?
Детето поклати глава.
— Не, но идва.
— Сигурно грешиш. Той никога не напуска Последен шанс.
— Идва да убие Краля на залаганията и Златния дук — убедено каза момичето. — А вероятно и мен.
— Мислиш, че Ледения иска да те убие?
— Той мисли, че съм лоша — Пенелопа внезапно се обърна към жената. — Защо ме мрази?
Мишката слезе от горната койка, седна до малкото момиче и я прегърна.
— Той никого не обича и никого не мрази — обясни тя. — Прекалено е затворен, за да чувства нещо към някого.
— Вечното хлапе е с него — допълни детето. — Може би той ще ни спаси от Ледения.
— Объркала си всичко, Пенелопа. Ако са заедно, значи идват да ни спасят от Краля на залаганията и неговите приятели.
Момичето видя студеното отчуждено лице на Ледения в ума си и потрепери.
— Предпочитам да остана с Краля на залаганията.
— Ледения няма да ти направи нищо лошо — рече успокоително Мишката. — Обещавам ти.
— Ти грешиш — отвърна малкото момиче. — От всички преследвачи той е единственият, който може да ми стори нещо.
— Откъде знаеш?
— Просто зная.
Внезапно по бузата й се търкулна сълза.
— Липсва ми Дженифър. Иска ми се да не я бяхме изоставили.
— Нямахме друг избор.
— Но тя е съвсем сама там, в оня хотел.
— Ако беше с нас, щеше да е пленница — изтъкна Мишката. — По-добре е там, където е.
— Но тя беше първата ми приятелка, а сега никога повече няма да я видя.
— Тя ще бъде с тебе дотогава, докато я помниш.
— И въпреки това ми се иска да е с мен сега.
— Понякога се налага да кажеш сбогом на някого, когото обичаш — отговори Мишката. — Това е част от растежа.
— Всички ли изоставят хората, които обичат, когато пораснат?
— Почти всички. Понякога самите хора искат да бъдат изоставени. Резултатът обаче е един и същ.
— Но Дженифър обичаше да й говоря — настоя Пенелопа. — Ами ако прислужничките просто я захвърлят в килера?
— Сигурна съм, че ще дадат Дженифър на някое самотно малко момиче, което се нуждае от първа приятелка.
— Наистина ли? — Пенелопа се оживи за момент.
— Сигурна съм.
— Надявам се да си права.
Внезапно Мишката се усмихна.
— Ще ти хареса ли да спиш на горната койка?
— Може ли?
— Разбира се.
— Много ще ми хареса.
Мишката прегърна малкото момиче, вдигна я на горната койка и за стотен път се зае да разглежда наоколо. Стените, таванът и подът на малката каюта бяха от титанова сплав и в обичайното корабно сиво. Двете койки бяха закрепени с болтове към преградата. Компютърната ключалка бе изключена и вратата беше заключена отвън. В малката баня имаше сух душ, химическа тоалетна и суха чешма. Вентилационните отвори бяха прекалено малки за който и да е човек и дори Мишката не би могла да се промъкне през тях. Нямаше прозорец, нито видеоекран или интерком.
Мишката прекоси каютата, оглеждайки пода за възможен отвор, но напразно. Ако имаше начин за бягство, дори най-невероятната възможност, сигурна бе, че досега щеше да я открие. Въпреки това продължи да оглежда педантично всеки сантиметър, като че ли го правеше за пръв път. Накрая се върна на долната койка.
Няколко минути по-късно вратата се отвори и Зората на Септември влезе с два подноса.
— Вечерята — каза извънземната и подаде на всяка по един поднос.
— Още колко остава, докато пристигнем? — попита Мишката.
Лицето на извънземната се изкриви в гротескно подобие на човешка усмивка.
— Ако ти кажа, може да се досетиш къде отиваме.
— И какво значение има? На кого мислиш, че ще кажем?
— Ти? На никого. — Тя погледна към Пенелопа. — Тя? Кой знае…
— Тя не е телепат.
— Казваш, че чете бъдещето. А според мен тя чете нашите умове. Каква е разликата?
— Разликата е, че тя не може да контактува с никого по телепатичен начин, така че спокойно можеш да ни кажеш къде отиваме.
Зората на Септември се усмихна отново.
— Няма никакво значение дали ще ти кажа или не. Но ако тя е телепат, тогава ще е от голямо значение.
— Но аз не мога да чета мисли или да изпращам съобщения — възрази Пенелопа.
— И да можеш, пак ще кажеш, че не можеш — отговори Зората на Септември.
После излезе от стаята и заключи вратата отвън.
— Това не ми харесва — обади се Мишката.
— Кое?
— Ако мислят, че си телепат, могат да поискат да им прочетеш или да им изпратиш някоя мисъл. А когато им обясниш, че не можеш, и те не ти повярват, тогава вероятно ще си имаме големи неприятности.
— И сега имаме големи неприятности — отговори Пенелопа и продължи разсеяно да рови храната си.
— Виждала съм и по-лоши затвори — Мишката разглеждаше своя поднос. Започна да яде екзотичната салата от извънземни зеленчуци.
