— Какъв беше оня чуждоземен затвор? Където Ледения те изоставил?
— Не много приятен.
— Беше ли студен, тъмен и влажен? — попита с детски ентусиазъм Пенелопа.
Мишката замълча, като че ли се мъчеше да си спомни.
— Беше тъмен, но не и студен. По-скоро приличаше на пещ. Мсали IV е доста горещ свят.
— Измъчваха ли те?
Мишката поклати глава.
— Не така, че да ми оставят белези. Просто ме хвърлиха в една килия и ме оставиха там. Понякога се сещаха да ме нахранят, понякога не.
— За колко години беше присъдата ти?
Мишката се усмихна накриво.
— Клаите — расата, която живее там, не действат така. Когато си виновен за нещо, те хвърлят в затвора, а когато умреш, те погребват. Няколко пъти почти умрях от тяхната вода. Казват, че болестите не се предавали от раса на раса, но предполагам, че мръсотията би разболяла всекиго. А това бе най-мръсната вода, която някога съм виждала.
— Викаха ли доктор да ти помогне?
— От време на време. По този начин успях да избягам.
— Разкажи ми! — примоли се нетърпеливо Пенелопа. — Уби доктора с някой от неговите хирургически инструменти ли?
Мишката се усмихна.
— Никога не си виждала клай, нали? Те са високи около два и половина метра и вероятно тежат към триста килограма, а кожата им е като броня. Да се опиташ да удариш някой от тях с нож или да го застреляш, означава само да го раздразниш.
— Тогава какво направи?
— Престорих се на по-болна и по-слаба, отколкото бях. След няколко дни, когато бях достатъчно силна и те не ме наблюдаваха както трябваше, се измъкнах от стаята и през вентилационния отвор слязох в мазето. Крих се там три дни и изследвах различни тунели, докато накрая намерих този за мръсната вода и се спуснах по него до помийната яма на половин километър от затвора.
— А как избяга от планетата?
— Два дни след бягството ми Демокрацията я нападна. Аз просто се представих пред един от военните отряди. Те ме изпратиха на флагманския кораб, където ме разпитваха, докато се убедиха, че съм тази, за която се представям. След това ме откараха до най-близкия човешки свят.
Пенелопа се премести върху койката си така, че да може да вижда Мишката.
— Защо Ледения не се е опитал да те спаси?
— И аз доста се чудех — призна Мишката. — Не можех да разбера защо се е загрижил повече за заповедите си, отколкото за мен. Един ден осъзнах, че той никога не би пратил някого, когото обича, в такава ситуация, и тогава всичко си дойде на мястото.
Пенелопа присви очи.
— Не го харесвам.
— Ами и аз харесвам доста хора повече от него — съгласи се сухо Мишката.
— Защо е тръгнал след нас? — попита момичето и бутна настрана подноса си, след като най-накрая реши, че яденето не й харесва. — Теб не те харесва, а мен ме мрази.
— Той има причини за всичко, което прави — отговори Мишката. — Моето предположение е, че ще остави Вечното хлапе да убие Краля на залаганията и приятелите му само за да докаже, че никой не може да пренебрегва заповедите му на Последен шанс… Може ли Вечното хлапе да се справи с тези тримата?
Пенелопа сви рамене.
— Не знам.
— Опитваше се да го направи в хотела. А ти тогава какво видя?
— В някои от вариантите на бъдещето той побеждава, в някои не, но във всички убиваха тебе.
— Златния дук трябва да е доста добър в занаята си.
— О, Хлапето винаги убиваше Златния дук — възрази Пенелопа. — Но понякога Зората на Септември убиваше него.
— А аз дори не съм забелязала, че тя носи оръжие — учуди се Мишката. — Какво щеше да използва и къде го криеше?
— Имаше толкова много варианти и всичко се случваше толкова бързо — рече момичето безпомощно, — че не помня.
— Обаче тя е по-опасната, така ли?
— Не знам. Може би ставаше така, защото Вечното хлапе гледаше само Златния дук.
— Добре — въздъхна Мишката, — да се надяваме, че Вечното хлапе може да се справи.
— А ако не може?
— Тогава Карлос ще намери друг начин да ги убие.
— Ще успее ли?
— В онези дни беше един от най-добрите, но вече не действа така. И все пак, ако иска нещо, той винаги го получава.
— Ами ако иска да ме убие?
— Тогава първо ще трябва да убие мен — обеща Мишката. — А това той няма да направи.
— Защо не? Ако не го е грижа вече за теб?
— Защото знам как работи мозъкът му. Той мрази излишните неща, а моето убийство не би му послужило за нищо.
— Ще има смисъл, ако продължаваш да ме защитаваш.
— Той ще се опита да намери начин да ме заобиколи — обясни Мишката. — Можеш да ми се довериш.
— А как ще го направи?
— Не знам — Мишката забеляза страха, изписан върху лицето на Пенелопа, и се протегна да хване ръката й. — Не се тревожи, това са напразни страхове. Той идва да ни освободи, а не да ни навреди.
— Надявам се, че си права.
— Не знаеш ли?
Пенелопа поклати глава.
— Все още не. Прекалено е далеч.
— Повярвай ми — няма да позволя на никого да ти причини болка.
Внезапно момичето слезе от горната койка и прегърна силно Мишката.
— Ти си ми най-добрата приятелка. Ти си единствената ми приятелка — поправи се детето. — Иска ми се да сме винаги заедно.
— И ти си моята най-добра приятелка — отговори Мишката.
Изведнъж Пенелопа се изправи.
— Какво има? — попита Мишката.
— Току-що променихме курса.
— Аз не почувствах нищо. Как разбра?
— Просто знам.
— Знаеш ли накъде летим?
Пенелопа примижа, сетне примига в пространството, като че ли се опитваше да прочете нещо в ума си.
— Към Звездната лодка — каза накрая тя.
— Звездната лодка? Какво е това?
— Огромен кораб, който е в орбита около някакъв червен свят.
— Колко голям е?
— Има много каюти и огромни стаи като при Ледения.
— Искаш да кажеш таверни?
