— А ако не спираме за храна?
— Гадателката е още дете — отбеляза Лъжекостенурката. — Трябва да яде.
— Нямаш ли камера за дълбок сън? Не можеш ли да ни замразиш, докато стигнем до твоята планета?
— Това е малък частен кораб. Нямам никакви пособия за дълбоко замразяване.
— Много ли са близо? — обърна се Мишката към Пенелопа.
— Не знам — отговори момичето.
— Забрави за храната, не си струва риска. Само на няколко часа сме от Калиопа. Ако техният кораб е дори съвсем малко по-бърз, ще ни настигнат, ако спрем.
— Няма нужда ние да гадаем — отвърна невъзмутимо извънземният и се обърна към Пенелопа. — Безопасно ли ще е да спрем, Гадателко?
— Не.
— Можеш ли да оцелееш два дни без храна ?
— Да.
— Твоята раса пие ли вода? — попита Мишката.
— Да. Ще накарам корабната кухня да я промени според човешките вкусове.
Лъжекостенурката инструктира навигационния компютър да поддържа курса към Лятно злато, после отиде в претъпканата кухня да наблюдава филтрацията на микроелементите във водата.
— Той никога няма да спре — рече тъжно Пенелопа. — Защо просто не ме остави на мира, Мишке?
— Сигурна ли си, че те търси, за да те убие? Може би си мисли, че Лъжекостенурката те е откраднал, а той и Вечното хлапе искат да ни спасят.
— Не знам — отвърна момичето. — Той не знае.
— Не мислиш достатъчно ясно, Пенелопа. Или иска да те убие, или да те освободи. Не би ни преследвал, ако не знае какво иска да направи.
— Той все още не знае дали ще ме убие. Но мисли, че трябва да умра. — Тя се обърна към Мишката и проплака: — Защо? Какво съм му направила?
— Нищо — Мишката се намръщи и за пореден път се ядоса на себе си, че някога го е обичала. — Знаеш ли, може би е време да помислим какво да правим с него.
— Не искам да наранявам никого. Искам само да ме оставят на мира.
— Понякога не можеш да правиш само това, което искаш. Или поне не веднага — уточни Мишката.
— Не е честно — Пенелопа притисна Мариан до себе си.
— Не е — съгласи се мрачно Мишката. — И все пак може би късметът ни ще проработи. Ти си намери още един приятел и вероятно ще сме в безопасност, когато стигнем на Лятно злато.
— Толкова съм уморена, Мишке!
Мишката я прегърна.
— Знам.
— Винаги ли ще си до мен?
— Винаги.
Пенелопа отпусна глава върху гърдите на Мишката и малко по-късно вече спеше неспокойно.
— Гадателката ти вярва — отбеляза Лъжекостенурката, когато се върна в пилотската кабина с два контейнера вода.
— Да.
— Тогава в края на краищата може би не си глупачка.
— Благодаря — отвърна саркастично Мишката.
— Надявам се да я подтикнеш да остане на нашата планета.
— Първо трябва да я видя.
— Тя има нужда да порасне, без да се притеснява от външна опасност — продължи извънземният.
Мишката погледна надолу към заспалото дете и погали русата косица.
— Преживяла е доста трудности, това поне е сигурно.
— Лятно злато ще й осигури спокойствие и мир.
— Никой никога не предлага нищо безплатно.
— Вече ти казах защо се интересуваме от нея.
— Да, знам — отговори Мишката. — Сега трябва да реша дали да ти повярвам или не.
— Тя ще разбере, ако те излъжа. Трябва да помниш това, когато вземаш решението си.
— Ще го имам предвид.
Следващият час мина в мълчание, тъй като никой от двамата нямаше какво повече да каже. После Пенелопа се събуди и Лъжекостенурката й подаде контейнера с вода. След това малкото момиче и Мишката поиграха на няколко простички игри на думи, за да минава времето и да отклонят мислите си от Ледения.
Сетне отново заспаха и се събудиха, и пак пиха вода. Когато стигнаха на около девет часа разстояние от Лятно злато, Лъжекостенурката пусна космическото радио, съобщи положението и товара си и завърши с предполагаемото време на тяхното пристигане.
След предаването на съобщението последва минутно мълчание, после се чу отговор по високоговорителната система. Извънземният отново проговори, изчака новия отговор и спря радиото. Накрая се обърна към Пенелопа:
— Много съжалявам, Гадателко, но не можем да кацнем на Лятно злато.
— Защо? — попита Мишката.
— Отказаха ни разрешение.
— Защо?
— Защото в този момент няколко кораба се приближават до моята планета, пълни с ловци на глави и военни представители на Демокрацията. Не сме достатъчно силни, за да им откажем достъп до Лятно злато, а не можем да рискуваме и да не се подчиним на официалните лица от Демокрацията. Следователно не сме в състояние да гарантираме сигурността на Гадателката.
— И тогава какво ще правим? — настоя Мишката.
— Трябва да променим курса си и да се отправим към центъра на Вътрешната граница.
— Това няма да помогне. Всеки от онези кораби е напуснал Калиопа веднага след нас. Щом някои от тях вече наближават Лятно злато, те очевидно са по-бързи от нашия. Няма начин да им избягаме.
— Моят кораб притежава регистрация от Лятно злато и без съмнение някой на карнавала е успял да идентифицира расата ми… Лесно им е било да предположат, че ще направя опит да се върна на Лятно злато, но ще им е трудно да разберат следващия ми ход, след като дори аз не го знам.
— Твоите сънародници не ти ли дадоха други инструкции, освен да избягаш? — попита Мишката.
— Разбира се, че ми дадоха — отвърна спокойно Лъжекостенурката. — Дадоха ми най-добрите възможни инструкции, наистина единствените възможни инструкции.
— А ще пожелаеш ли да ги споделиш с нас? — попита саркастично Мишката.
— От съществено значение е да ги споделя с вас — отговори извънземният. — Казаха ми да попитам Гадателката къде да отида и да следвам нейните заповеди.
Той се обърна към Пенелопа и зачака нейното решение.
27
Пенелопа втренчи поглед в компютърната карта на Вътрешната граница.
— Към тази — обади се накрая тя и посочи една златистобяла звезда.
— Това е Алфа Тремино, позната още като Маккалистър — на името на човека от Пионерския корпус, разработил втората планета, която обикаля около нея — преведе Лъжекостенурката надписа, който се появи на екрана, след като въведе координатите на звездата. — Тази планета сега се нарича Маккалистър II. Системата има още шест планети, най-вътрешната е силно радиоактивна, другите пет са газови гиганти. Върху никоя от тях няма живот… Маккалистър II има един Търговски град, чието местоположение е в южната умерена зона. Допреди две столетия там е имало уранови мини, а сега се използва главно като станция за презареждане на корабите, които навлизат във Вътрешната граница.
