— Не й се противопоставям — защити се Мишката. — Просто искам да знам защо е избрала точно този кораб.
— На борда на повечето от останалите има хора — обади се Пенелопа — или не са достатъчно бързи, или имат нужда от гориво.
Момичето привърши сандвича си и започна да избира парченца от плодовата салата пред себе си.
— Това е много хубаво, но не ми харесва чаят. Мога ли да получа чаша мляко вместо него?
— Да, Гадателко — Лъжекостенурката стана и тръгна да търси сервитьора.
— Бих желала да ме нарича Пенелопа — довери момичето на Мишката. — Чувствам се странно, когато ме нарича Гадателка.
— Е, ти си такава. Нали знаеш, че гадателката е жена, която може да вижда бъдещето.
— Не става по този начин. Виждаш много варианти на бъдещето и после се опитваш да накараш да се случи този, който искаш — тя погледна към чинията на Мишката. — Ти изяде само половината от сандвича си. Не си ли гладна?
— Ще взема другата половина със себе си — отговори Мишката. — Сега най-много желая да се махнем оттук. Все още ни преследват трийсет кораба…
— Няма да ни хванат, Мишке — каза Пенелопа, когато извънземният се върна с чаша мляко. — Не и на Маккалистър.
— И въпреки това ще се почувствам по-спокойна, като се върнем в Космоса.
— Все още не сме готови да тръгнем — Пенелопа се усмихна на Лъжекостенурката. — Много ти благодаря за млякото.
— Кога ще сме готови? — попита Мишката.
— След няколко минути — тя пресуши чашата. — Беше много хубаво. Обичам мляко.
— Не си много общителна — Мишката се опита да прикрие раздразнението в гласа си.
— Не знам какво значи това.
— Имам предвид, че не ми казваш какво мислиш.
— Съжалявам, Мишке — извини се Пенелопа. — Мислех, че ми се иска Мариан да има дантелена рокля. Онези, които получихме в апартамента на Калиопа, бяха хубави, но тя има нужда от нещо наистина красиво.
Мишката въздъхна дълбоко.
— Добре, както искаш.
— Изглеждаш ядосана — каза Пенелопа с разтревожено изражение на лицето. — Нещо лошо ли направих?
— Гадателката не може да направи нищо лошо по принцип — обади се съвсем спокойно Лъжекостенурката.
— Не съм ядосана, а просто объркана — рече Мишката.
— Какво казах? — попита Пенелопа.
— Въпросът е какво не казваш — обясни Мишката. — Знам, че имаш причина да не отиваме точно сега в кораба, както и че имаше причина да кацнем на Маккалистър II и да искаш да откраднем точно този кораб. Но аз не мога да виждам бъдещето, а единственото нещо, което знам, е, че всичките онези ловци на глави са все по-близо и по-близо. Ето защо искам да разбера защо все още седим тук и какво точно чакаме?
— О, това ли? — въздъхна с облекчение Пенелопа, че не е казала нещо по-сериозно, с което да обиди Мишката. — Виждаш ли онзи дебел мъж с кожената туника, който седи в другия край на ресторанта?
Мишката хвърли бърз поглед към него.
— Да.
— Корабът, който ще откраднем, е негов. След около пет или шест минути той ще стане и ще отиде в банята. Там ще се забави доста дълго и ние ще можем просто да отидем до кораба през полето и да отлетим.
— Няма ли да докладва за нас на охраната на космодрума?
Пенелопа поклати глава.
— На кораба си има нещо, за което не иска никой да узнае. Ще купи друг кораб и ще се опита да ни открие сам, но няма да ни докладва.
— Какво пренася контрабандно? Наркотици? Пари?
— Не знам.
— А охраната няма ли да ни спре?
— Вече е дал пари да не обръщат внимание на кораба му. Ще си помислят, че работим за него — тя погледна загрижено към Мишката. — Сега харесваш ли ме пак?
— Разбира се, че те харесвам — увери я Мишката. — Просто се разстройвам, когато не мога да видя това, което виждаш ти.
— Искаше ми се и аз да не го виждам — искрено рече Пенелопа. — Тогава може би всички щяха да ме оставят на мира.
— Ти притежаваш невероятен дар, Гадателко — обади се Лъжекостенурката. — С времето ще се научиш да го цениш.
Пенелопа като че ли мислеше да поспори с извънземния, но после вдигна рамене и продължи да яде плодовата си салата. Няколко минути по-късно дебелият мъж стана и се запъти към тоалетната. Веднага щом изчезна от погледа им, Мишката, Пенелопа и Лъжекостенурката се изправиха и небрежно тръгнаха към кораба.
— Не е заключен — каза Пенелопа, като наближиха.
Люкът се отвори, когато тримата влязоха в обсега на корабните сензори, и те един по един се качиха вътре. Беше доста по-просторен от кораба на извънземния и бе предназначен за хора. Имаше пилотска кабина, разбира се, добре заредена кухня, две спални каюти и заключен склад.
— Контролните уреди са ми непознати — каза Лъжекостенурката, след като огледа инстументите. — И въпреки че говоря земен език, много трудно чета на него.
— Няма проблеми — обади се Мишката, мина покрай него и се настани на пилотското място. — Този компютър има модул Горшен/Бломбърг. Само му казваме какво искаме и той се грижи за всичко останало.
Тя се обърна към спътниците си.
— Сложете коланите.
Излетяха минута по-късно, а след десет минути компютърът съобщи, че е готов да излезе от орбита и да премине към светлинна скорост.
— Време да се вземе решение — рече Мишката. — Трябва да дам посока на навигационния компютър.
— Гадателко? — извънземният се обърна към Пенелопа и зачака нейното решение.
— Не знам името на онзи свят — отвърна момичето.
Мишката заповяда на компютъра да направи холографска карта на Вътрешната граница.
— Това е Лятно злато, това е Маккалистър, а ето това тук е Последен шанс — обясни тя.
Малкото момиче огледа картата и накрая протегна показалец към една далечна звезда, без други звезди наоколо.
— Тази.
Мишката инструктира навигационния компютър да определи курс към посочената звезда, после поиска сведения за света, към който се отправяха.
— Къде отиваме? — попита Лъжекостенурката.
— Звездата се нарича Боуман 26 — отговори Мишката.
— Странно име.
Мишката погледна сведенията върху екрана.
— Това е двайсет и шестата звезда, нанесена на картата от пионера Милтън Боуман преди повече от 3200 години. Третата от петте й планети е колонизирана през 288 година от галактическата ера и първоначално се казвала Ван дер Гелт III — на името на човека, който финансирал колонизацията.
— Първоначално? — повтори извънземният. — Значи името й е променено оттогава.
Тя кимна.
