— Искаме и малко вода, моля — обади се Мишката.
Жената я изгледа, излезе и миг по-късно се върна с две чаши вода.
— Благодаря — рече Пенелопа, преди отново да ги напусне.
Мишката започна да яде салатата си, направи красноречива физиономия и потърси в чинията си следа от някакви подправки. Не откри нищо такова, вдигна рамене и продължи да яде.
— Знаете ли, мисля, че не се радват на никого от нас — отбеляза тя.
— Те водят изолиран и установен живот — отвърна Лъжекостенурката. — Ние го нарушаваме.
— Но едва ли сме единствените посетители, които виждат. В края на краищата имат хотел и ресторант.
— Вероятно ги поддържат заради фермерите, посещаващи града да си купят семена и запаси, и за търговски агенти от други планети, които идват тук единствено за да изкупуват реколтите.
— Може би — съгласи се Мишката.
— Ние сме необичайна групичка — продължи извънземният. — Още повече че двамата с теб сме тежко въоръжени, а и не съобщихме предварително за пристигането си.
— Е, надявам се, че няма да са гостоприемни и спрямо другите. — Мишката се изсмя. — Може пък да умрат от глад, докато чакат да ги обслужат тук.
Като че ли по поръчка пълната жена се появи отново в трапезарията.
— Дължите ми петстотин кредита, в брой — обяви тя.
— Петстотин кредита за една купа салата и една пължола? — извика Мишката.
— Ако не харесвате цената, не трябваше да ядете от храната.
— Мишке… — обади се тихо Пенелопа.
Мишката погледна към малкото момиче, после извади няколко банкноти.
— Какъв бакшиш трябва да оставим? — попита язвително.
— Не искам никакъв бакшиш от вас. Просто платете и си тръгнете.
Мишката й подаде парите.
— Ще си тръгнем, когато сме готови.
Жената я изгледа втренчено.
— Когато стрелбата започне, гледайте да не сте в моя ресторант.
— Каква стрелба?
— Не ми се правете на умни. Чухме по радиото, че дузина ловци на глави са на път за Убийствен рай. След като тук никой не е нарушил никакъв закон, лесно е да се предположи, че следват вас. — Тя замълча за миг. — Искам да се махнете от ресторанта ми. Ако имахме полиция, щях сама да ви предам.
— Вече ви казах — отвърна студено Мишката, — ще си тръгнем, когато сме готови.
Пенелопа се пресегна и сложи ръка върху нейната.
— Всичко е наред. Аз се наядох.
— Добре тогава — Мишката се изправи — нека опитаме люлката отвън.
— Вече не искам да се люлея.
— Не й позволявай да те изплаши — каза Мишката, все още ядосана.
— Не се страхувам от нея.
— Сигурна ли си, че не искаш да седнеш на люлката?
— Да.
Мишката сви рамене.
— Ами да се връщаме в стаята тогава.
Излязоха от трапезарията и заслизаха по стъпалата на верандата.
— Е, може би не е било ксенофобия в края на краищата — отбеляза Мишката.
— Може би не е било само ксенофобия — поправи я Лъжекостенурката.
Продължиха към пансиона и по средата на прашната улица, която разделяше двете сгради, Пенелопа внезапно замръзна на място.
— Какво има? — попита загрижено Мишката.
— Той е вече тук.
— Кой?
Пенелопа бе вперила поглед в точка зад лявото рамо на Мишката.
— Той! — прошепна тя.
Мишката се обърна и видя двама мъже да стоят до вратата на хотела. Единият от тях беше Вечното хлапе.
— Здравей, Мишке — поздрави другият. — Доста ни поизпотихте, докато ви настигнем.
— Здравей, Карлос — отвърна тя.
29
— Не се приближавайте — предупреди ги Лъжекостенурката.
— А ти кой си? — попита Ледения.
— Приятел съм на Гадателката. Това е всичко, което трябва да знаете.
— Значи сега тя е Гадателката?
— И аз съм на нейно разположение.
— За всеки друг в галактиката на нейно място бих казал, че има нужда от всичките си приятели и малко отгоре. Предполагам знаете, че половин дузина кораби ще се приземят тук преди падането на нощта.
— Да, но ти си този, от когото тя се страхува, така че стой далеч от нея.
— Той и с пръст няма да докосне малкото момиче — обади се Вечното хлапе и се обърна към Мишката. — Ти все още ми плащаш и предполагам, че това включва и защитата на момичето… Освен ако не искаш остатъка от парите си обратно.
— Задръж парите — вълна от облекчение заля Мишката. — Продължаваш да работиш за мен.
— Е, Ледени? — попита Вечното хлапе. — Така и не се уговорихме какво ще правим, когато ги настигнем. Мисля, че е крайно време да научим твоята позиция по въпроса.
— Имаме още време — отвърна Ледения. — Каквото и да решим, скоро ще бъде оспорено от дузина ловци на глави, ако не и повече. Започнем ли да се стреляме сега, ще бъдем по-малко на брой, когато се наложи да се изправим срещу тях.
— Защо да ти вярваме, Карлос? — настоя Мишката.
Той срещна погледа на малкото момиче.
— Кажи им.
— Той няма да ми направи нищо, докато не се измъкнем невредими от другите — каза Пенелопа.
— А след това? — попита Мишката.
— Не знам.
Мишката отново се обърна към Ледения.
— Карлос?
— Тя не знае, защото самият аз не знам.
— Все още се чудя дали мога да ти вярвам.
— Невъзможно е Гадателката да сгреши — намеси се спокойно извънземният и тръгна към пансиона. — Хайде да влезем вътре и там да правим плановете си. На тази улица сме прекалено лесна цел.
Ледения кимна и петимата влязоха в пансиона. Старецът седеше зад масата.
— Няма свободни стаи — съобщи им кисело той. — Всички са заети.
— Не искаме стаи — отговори Ледения.
— Не позволяваме посетители.
Ледения впери продължителен поглед в стареца.
— Напусни — проговори накрая той.
— Това е моят пансион!
— Не ме карай да повтарям.
Ледения не повиши тон, напротив, дори като че ли говореше по-меко. Но нещо в гласа му убеди стареца и той излезе през вратата, без да продума повече. В същото време Мишката почувства как Пенелопа се
