— Надявам се да не са те.
— Ако все още се страхуваш от него, защо седим тук и го чакаме? — попита озадачено Мишката.
— Казах ти: не можем да бягаме повече.
— Но защо тук? Защо не спряхме да бягаме на Калиопа или на Маккалистър?
Пенелопа сви рамене.
— Просто чувствам, че трябва да спрем точно тук.
— Добре — въздъхна Мишката, — предполагам, че има някакъв смисъл в края на краищата. Повечето от корабите, които ни преследваха, изостанаха, след като напуснахме Маккалистър… Чудя се какво ще стане, ако точно сега се върнем на кораба и отново излетим. Колко от тях ще ни загубят?
— Ще ни настигнат, преди да се доберем до следващия свят, и ще ни убият.
— Не, няма — ти си прекалено ценна, за да те убият!
— Няма да стане умишлено — обясни малкото момиче. — Ще се опитат да деактивират кораба, но той не е достатъчно устойчив. Щом го улучат, ще убият и трима ни.
— Затова ли вече не бягаме?
Пенелопа кимна.
— По дяволите! А аз се надявах, че най-после си открила начин да ги спреш да ни преследват. Не допуснах, че е просто защото ще умрем, ако продължим да бягаме.
Момичето въздъхна дълбоко.
— Каквото и да се случи тук, поне ще сложи край на всичко. Толкова съм уморена.
— Знам — съчувствено се обади Мишката.
Помълчаха за малко. Пенелопа продължи да бърше праха от куклата си. Накрая се обърна към Мишката:
— Може ли да хапнем вече?
— Разбира се. Но не знам дали в ресторанта ще има подходяща храна за Лъжекостенурката.
— Ще го обидим, ако не го поканим.
— Ако може да се обижда — усъмни се Мишката, като си спомни малката сцена на рецепцията.
— Всеки има чувства, Мишке — рече Пенелопа.
Жената въздъхна и разроши русата коса на момичето.
— Знам, просто и аз съм изморена.
Излязоха от стаята и почукаха на вратата на извънземния. Той излезе почти веднага.
— Пристигнаха ли?
— Гладни сме — каза Пенелопа. — Ще отидем в ресторанта отсреща. Ще дойдеш ли с нас?
— Както искаш, Гадателко.
— Мисля, че трябва да останем заедно.
Слязоха по стълбите, минаха покрай рецепцията, която сега бе празна. Мишката отвори вратата и почти настъпи малко двуутробно животно, което не само приличаше на котка, но и се припичаше на слънце като нея. После тръгна към ресторанта, следвана плътно от момичето и извънземния.
— Мишке? — извика Пенелопа по средата на пътя.
— Какво има?
— Колкото и да ни поискат за храната, плати я.
— Но Костенурката дори не може да яде човешка храна — тя се обърна към извънземния. — Можеш ли?
— Не.
— Тогава защо да им позволя да ни ограбят? — продължи Мишката. — Ако имат нещо против присъствието му, може да изчака отвън.
— Плати им — настоя Пенелопа. — Не е учтиво да го караме да чака отвън.
— С това темпо парите ни ще свършат до утре вечер — възрази Мишката. — Сигурна съм, че Лъжекостенурката ще ни разбере.
— Няма да имаме нужда от парите утре вечер.
— Защо?
— Защото каквото и да се случи, дотогава ще е свършило.
— Нека да бъдем оптимисти и да приемем, че ще оживеем. А в този случай ще имаме нужда от пари.
— Ако стане така, ще ги вземеш от телата на онези, които няма да оживеят — отговори Пенелопа и прекрати дискусията.
После изкачи стъпалата до широката веранда на ресторанта и се загледа в дървената люлка.
— Много е хубава — рече детето. — Може ли да поседя тук, когато привършим с яденето?
— Не виждам защо не — отвърна Мишката, все още под впечатление думите на момичето относно бъдещите събития.
Влязоха в ресторанта, който имаше осем маси, всичките празни, с евтини и избелели покривки. Пълничка жена на средна възраст излезе от съседната стая и се приближи до тях.
— С какво мога да ви услужа? — проговори студено тя и изгледа извънземния с явно презрение.
— Искаме да обядваме — каза Пенелопа.
— Прекалено е късно за обяд.
— Тогава ще вечеряме — рече Мишката.
— Прекалено е рано за вечеря.
Мишката отиде до една маса и се настани.
— Ще чакаме — обяви тя и махна с ръка на Пенелопа и Лъжекостенурката да седнат до нея.
Жената се скри в стаята, от която бе излязла, и се появи отново след минута.
— Имаме само пържола.
— Каква салата предлагате? — попита Мишката.
— Вече казах, че имаме само пържола.
— Какво съдържа порцията?
— Говеждо и зеленчуци.
— Можете ли да приготвите повече, ако ви се наложи?
— Предполагам. Ще изядете ли пет килограма пържоли?
— Не. Но искам да вземете зеленчуците, които ще използвате за допълнителните порции, и да ми направите салата — обясни Мишката.
— Яли ли сте салата от картофи преди? — изсмя се дрезгаво жената.
— Не, и не смятам да опитвам точно сега. Колкото и време да ви отнеме да приготвите една проста салата, ще почакам… Всички ще почакаме.
— За мен една пържола, моля — обади се Пенелопа.
Жената посочи с пръст Лъжекостенурката.
— А то какво яде?
— Нищо, благодаря — отвърна извънземният.
Жената се извъртя на пети и напусна стаята.
— Не съм срещала място като това преди — измърмори Мишката. — Ще помислиш, че никога не са виждали извънземен.
— Вероятно повечето от тях не са — съгласи се Лъжекостенурката. — Убийствен рай е страшно изолиран свят.
— Тогава трябва да са поне любопитни.
— Опитът ми показва, че вашата раса проявява любопитството си по твърде странни начини — обясни извънземният без следа от емоция. — Това отношение не ми е непознато.
— Тогава защо рискуваш живота си, за да спасиш едната от нас? — Мишката почувства нужда да се отбранява.
— Защото тя е Гадателката — каза Лъжекостенурката, сякаш обяснява нещо очевидно на малко дете.
Внезапно пълната жена се появи отново, сложи зелена салата пред Мишката и чиния с пържола пред Пенелопа, без да каже нито дума.
