Продължиха да вървят покрай полета от житни растения и захарно цвекло и накрая стигнаха до града.
— Какво ще правим сега, Гадателко? — попита Лъжекостенурката, без да обръща внимание на любопитните погледи, насочени към него от различните сгради.
— Ще чакаме.
— Точно тук ли? — възкликна изненадано Мишката.
— Не — отвърна Пенелопа. — Няма до дойдат веднага.
— Ами тогава нека си наемем стаи. Един душ ще ми се отрази доста добре.
— И на мен — съгласи се малкото момиче, после погледна замислено към куклата си. — А и Мариан е цялата в прах.
Мишката влезе в пансиона. Изглеждаше като фермите на древната Земя: всичко беше от дърво, а подът — застлан с евтина черга вместо с килим. Мебелите бяха тежки и функционални, но не и елегантни. Въпреки че имаше вази с цветя, навсякъде миришеше на мухъл.
Една дъска скръцна под краката й, докато вървеше към регистратурата — проста дървена маса, зад която седеше слаб съсухрен старец.
— За колко даваш стаите си? — попита Мишката.
— Осемдесет кредита на вечер. Сто, ако искаш с баня.
— Бихме искали три стаи, моля. — В помещението влязоха Пенелопа и извънземният. — С баня.
— Имам само две. Твоят зелен приятел ще трябва да измисли нещо друго.
— Ще вземем две тогава — вдигна рамене Мишката. — Малкото момиче и аз ще се настаним в една.
— В този случай имам само една.
— Ако не приемате извънземни, защо просто не сложите табела, която да предупреждава? — попита Мишката.
— Това е първият извънземен, който виждам от почти трийсет години — отговори мъжът. — А давам стаи през последните седемнайсет.
— Тъй като няма никакъв знак, ще вземем две стаи — повтори твърдо Мишката.
— Мога да дам само една.
— Слушай какво, изминахме доста дълъг път и сме уморени и гладни. Искаме две стаи.
— Знам какво искате. Ако продължиш да настояваш, ще се наложи всички да спите в полето.
— Ако ти продължиш да настояваш, ще започнеш да се чудиш как ли изглежда този ваш малък и грозен свят, когато твоята глава вече не е на раменете ти.
Мишката почувства една ръка да я дърпа за ръкава на туниката й.
— Предложи му още пари — прошепна Пенелопа.
— Защо да му предлагам? Не е поставил никакви ограничения.
— Мишке, просто го направи — уморено помоли момичето.
Жената вдигна рамене и отново се обърна към стареца.
— Петстотин кредита за една нощ за две стаи.
— Хиляда — отряза мъжът.
Мишката беше на път да протестира, но Пенелопа стисна ръката й и кимна.
— Добре, хиляда.
— В аванс.
Мишката бръкна дълбоко в чантичката си, където пазеше най-големите си ценности, извади хиляда кредита и ги удари в масата.
— Горе, на втория етаж — посочи старецът към дървената стълба. — Първите две стаи вляво.
— А ключовете ни? — настоя Мишката.
— А багажа ви?
— Не е твоя работа.
Старецът помисли върху думите й, после отвори едно чекмедже и извади два ключа.
— Благодаря — язвително каза Мишката.
— Ако не харесвате обслужването тук, винаги можете да отидете при конкуренцията.
— Малко конкуренция ще ви е от полза — изстреля в отговор Мишката.
— Имаме си — ухили се старецът. — Друг пансион в другата половина на планетата. Добро упражнение за краката.
Мишката взе ключовете и тръгна по стълбите. Когато стигнаха да площадката на втория етаж, тя подаде единия на Лъжекостенурката.
— Защо не се обади? — попита ядосано тя.
— Нямаше защо — отвърна спокойно извънземният.
— Видях те как хладнокръвно застреля Главореза Янки, затова не ми обяснявай, че са те научили да си обръщаш другата буза. Защо не защити правата си?
— Гадателката не ми каза да споря.
— Ако Гадателката ти каже да скочиш от ръба на някоя скала, ти ще го направиш ли?
— Разбира се — отговори извънземният.
Мишката измърмори нещо нецензурно под носа си и влезе в нейната стая, последвана от Пенелопа. Лъжекостенурката ги проследи с поглед и после отвори своята.
В стаята на Мишката имаше две тесни легла, тоалетка с голямо огледало, люлеещ се стол, две малки изтъркани килимчета — едно между двете легла и второ пред вратата на банята. Всички стени бяха покрити с двуизмерни фотографии на стареца от рецепцията, старица на неговите години, няколко мъже и жени на средна възраст, малки деца и юноши, за които Мишката предположи, че са техните синове, дъщери и внуци.
— Няма холовидео — отбеляза Пенелопа.
— Изненадана съм, че има прозорец — Мишката въздъхна тежко. — Е, нека видим с какви удобства разполагаме все пак.
Тя спря пред банята и зачака нетърпеливо.
— Отвори се — заповяда.
Вратата остана затворена.
— Опитай с дръжката — предложи Пенелопа.
Мишката хвана дръжката на вратата и я завъртя.
— Гръм да ме убие! Знаеш ли колко отдавна не съм виждала такава врата?
Тя влезе в банята, намръщи се, когато откри, че няма сух душ, приближи се до ваната и заповяда:
— Гореща вода!
Изчака за миг, поклати невярващо глава и завъртя кранчето.
— Как живеят така тия хора? — измърмори тя.
Изкъпа се, изсуши се, облече се и се върна при Пенелопа в спалнята.
— Не мисля, че на Мариан ще й се отрази добре, ако я измия с вода — отбеляза момичето, кръстосало крака върху леглото и загледано в куклата. — Надявах се, че в банята ще има сух душ.
Мишката седна на своето легло.
— Трябва да се тревожим за по-важни неща.
— Знам — отговори сериозно Пенелопа.
— Кога ще започнат да идват?
— Скоро.
— Днес?
— Така мисля.
— Колко са?
— Днес ли? Само един кораб.
— Можеш ли да кажеш кой е на борда му?
— Не още.
— Може би Карлос и Вечното хлапе?
Пенелопа се намръщи.
