могла да се превърне в някакво чудовище! Да, обаче тя не е и никога няма да бъде! Не я познаваш така, както аз.
— Не я познавам — съгласи се той. — Но знам нещо друго. И преди сме имали чудовища в нашата история — Калигула, Хитлер, Конрад Бланд, и всички те са имали майки, които много са ги обичали.
— Това пък какво трябва да значи?
— Само си помисли колко живот би бил спасен, ако една от тези майки бе видяла потенциалното чудовище в своето дете — той замълча и впери поглед в нея. — Можеш да помислиш върху това, докато все още има време.
После стана и излезе от трапезарията, като я остави сама с бирата и мислите си.
Пета част
КНИГА НА ГАДАТЕЛКАТА
30
Мина един час.
Лъжекостенурката, Мишката и Пенелопа седяха мълчаливо в салона на пансиона. Ледения се бе облегнал на стената и гледаше през прозореца към улицата, а Вечното хлапе стоеше в рамката на отворената входна врата и опипваше нехайно дръжката на звуковия си пистолет.
Ледения запали пура, всмукна дълбоко и се обърна към малкото момиче, впервайки безстрастен поглед в него.
— Недей така! — примоли се Пенелопа.
— Какво?
— Не ме гледай така. Плашиш ме.
Той отново всмукна от пурата си, отиде във фоайето и седна на ръба на масата, която служеше за рецепция.
— Къде са, по дяволите? — извика Мишката, изправи се, прекоси стаята и застана до входната врата.
— Не се притеснявай, ще дойдат — обади се Ледения.
— Искаше ми се да имаме някакъв план — каза нервно тя.
— Когато е необходимо, Гадателката ще ни каже какво да правим — невъзмутимо се намеси извънземният.
— Защо си толкова дяволски спокоен? — обърна се Мишката към съществото. — Вълнуваш ли се въобще някога за нещо?
— А ти защо си толкова нервна? — отговори с равен твърд глас Лъжекостенурката. — Нямаш ли вяра в Гадателката?
Мишката понечи да му отговори, но размисли и продължи да се разхожда.
Пенелопа притискаше Мариан до гърдите си и я люлееше върху стария диван, като полуприпяваше, полунашепваше приспивна песен. Спираше от време на време да види дали Ледения все още е в другата стая, после нежно оправяше дрешките на куклата и продължаваше да тананика тихичко.
Вечното хлапе извади звуковия си пистолет от кобура и провери заряда му.
— Ако продължаваш да си играеш с това нещо, ще вземеш да го деактивираш — подхвърли Ледения. — Нервен ли си, отиди отсреща и пийни едно.
— Отегчен — да, но не и нервен — поправи го убиецът. — Никога преди не съм се срещал с Острието или Гробаря Смит. Ще ми се да видя какво могат.
— Могат да те убият.
— Наистина ли мислиш, че имат шанс да успеят? — В гласа на Вечното хлапе се прокрадна нотка на надежда.
— Всеки има някакъв шанс — обяви безстрастно Ледения. — Тук имаш ли оръжие, си непобедим, докато не се докаже обратното.
Вечното хлапе се усмихна с една от редките си усмивки.
— Никога не съм приемал нещата по този начин.
— Все още си млад — отвърна саркастично Ледения. — Ще се научиш.
Другият се изсмя на забележката, после прибра пистолета в кобура.
— Той е луд — рече Мишката, когато най-накрая спря и седна до Пенелопа.
— Кой? — попита момичето.
— Хлапето. Смята да се изправи срещу някои от най-добрите ловци на глави на Вътрешната граница и в същото време се смее. Не съм го чувала да се смее, откакто го срещнах.
Тя пак стана и започна да кръстосва стаята, после се настани неспокойно на един дървен стол, опита се да седи неподвижно, но скоро започна да се върти и да преплита пръсти.
Внезапно Пенелопа вдигна очи от куклата.
— Те са тук — съобщи тя.
— Къде? — попита Мишката.
— На Убийствен рай. Два кораба, а скоро ще кацне и трети.
— Знам — обади се и Вечното хлапе от вратата. — Видях ги да кацат. На около пет километра са, а може би и на седем-осем… Ето, приземи се и още един.
— Добре, вероятно имаме още около половин час, преди да дойдат тук — обобщи Ледения, оставайки седнал върху масата. — Ако въобще стигнат дотук.
— Какво имаш предвид? — попита Лъжекостенурката.
— За момичето има огромна награда, а тези типове може и да не искат да я делят на десет или дванайсет. Може и да се избият помежду си, преди да стигнат в града.
— Надявам се да грешиш — искрено каза Вечното хлапе.
— Колко кораба ще пристигнат? — попита Мишката.
— Аз знам за още два — отвърна Ледения. — Общо пет ни следваха.
— Още три — поправи го Пенелопа.
Ледения вдигна рамене.
— Трябва да сме пропуснали някой или пък някой е извикал подкрепление.
— По-добре да идват по-бързо — отбеляза Вечното хлапе. — След по-малко от час съвсем ще се стъмни.
— А може би ще изчакат до сутринта — предположи с надежда Мишката.
— Едва ли — отговори Ледения. — До сутринта ще дойдат и другите три кораба. Ще искат да вземат момичето и да изчезнат колкото се може по-бързо.
— Ами тогава да не им улесняваме живота — Мишката се обърна към Пенелопа. — Отиди горе и не се показвай.
— Искам да остана с теб, Мишке — възрази детето.
Жената се обърна към Лъжекостенурката.
— Отиди с нея и пази вратата, ако успеят да се доберат толкова далеч.
Извънземният я погледна учтиво, но нито й отговори, нито се помръдна.
— Не ме ли чу? — повиши тон Мишката. — Заведи я горе.
— Подчинявам се само на Гадателката — отвърна Лъжекостенурката. — Когато тя ми каже да отида горе, тогава ще го направя.
— Я слушай — започна Мишката, — когато ти казвам…
— Недейте! — изкрещя Пенелопа и внезапно всички обърнаха поглед към нея. — Вие сте ми приятели, не искам да се карате.
— Ти си тази, за която са дошли — рече Мишката. — Трябва да ни позволиш да те защитим.
Извънземният вдигна ръка да въдвори тишина и погледна напрегнато Пенелопа.
— Какво виждаш, Гадателко? Кой ще живее и кой ще умре?
— Не мога да кажа — отговори момичето. — Все още има прекалено много варианти на бъдещето.
— А аз залагам цял замък срещу един кредит, че оживяваш във всичките от тях, нали? — обади се
