— Веднага се омитаме от тук — рече Мишката и с рязко движение измъкна ножа си от рамото на убития мъж.
— Тръгни към вратата.
Тя кимна и направи както й каза, докато Мерлин се изправяше пред събралите се зрители.
Никой не помръдна. Тишината бе почти осезаема, нарушавана единствено от скърцането на вентилаторите, които продължаваха да се въртят бавно.
— Той ни заплаши — проговори накрая Мерлин, като отстъпваше към вратата. — Беше акт на самозащита.
Барманът, който досега не бе помръднал, взе една чаша и започна да я бърше разсеяно.
— Никой няма да оспори това, докато си насочил този истолет към нас, господине — отговори той. — И никой няма да пролее горчива сълза на гроба на Джак Сатъра.
— Радвам се, че се отнасяте толкова разумно към случилото се — Мерлин стигна до вратата.
— Ти държиш пистолета.
— Просто го запомнете.
— Все пак ще ви дам един малък съвет — продължи барманът. — Аз не бих използвал пистолета срещу следващия приятел, който поиска да говори с вас. Няма да остане какво да погребем.
— Кой още ме търси?
— Скоро ще разберете — отвърна барманът. — Не знам какво притежавате, господине, но някои опасни хора не искат да го задържите.
— Кои?
— Ще ги познаете, като ги срещнете.
— Ако вие ги видите пръв — рече Мерлин, — кажете им, че съм миролюбив човек и че всичко, което имам, е за продажба.
— Ще го направя — съгласи се барманът. — Сега ми направете услуга и се махайте оттук, преди да ви намерят. Не искам да ми срутят таверната.
Мерлин размаха лазерния пистолет.
— Ако някой ни последва, ще съжалява, че го е направил.
— Разбрахме — кимна барманът. — Само си тръгнете.
Мерлин се озова на улицата.
— Чу ли разговора ни? — обърна се той към Мишката.
— Да. Най-добре да се връщаме на кораба, ако все още е там.
— Проклятие! Не помислих за това. Щом момичето не е с нас, естествено, че ще я потърсят на кораба!
Побързаха да излязат от Търговския град, като се криеха в сенките на сградите, доколкото можеха, и внимаваха за евентуални засади.
— Как са узнали толкова бързо какво сме направили? — попита Мерлин и ускори крачка.
— Семейството й трябва да е по-богато, отколкото си мислех — отговори Мишката.
— Ако питаш мен, точно сега бих я дал на всеки, който я поиска. За пръв път убивам човек. Колкото и да струва тя, не мисля, че си заслужава усилията.
— За пръв път? — учуди се Мишката.
— Да.
— Много добре се справи.
— Беше като игра на кой е по-голям мъж, докато ти не хвърли ножа — отвърна Мерлин. — После просто натиснах спусъка, без да мисля.
— Това е най-добрият начин — заяви Мишката. — Замислиш ли се какво ще направиш, вече се чудиш какво може да ти се случи и започваш да се колебаеш. Преди да се усетиш, си мъртъв.
— Говориш така, сякаш е нещо обикновено. Току-що убих човек!
— Иначе той щеше да ни убие — Мишката сви рамене.
— Но…
— Стига си се притеснявал за него. Може би ще се наложи да убием още няколко, преди да отлетим от тази планета.
— Защо просто не им дадем момичето?
— Нека първо попитат за нея. Тъй като вероятно са се досетили, че е на кораба, може да не си направят този труд.
— Чудесно! — промърмори Мерлин.
Наближиха края на града. Магьосникът погледна назад да се увери, че никой не е излязъл от таверната, а после впери поглед в далечината, където корабът им блестеше на слънцето.
— Все още е там — изненада се Мишката.
— Господи! — въкликна Мерлин. — Изглежда много по-далеч, отколкото тази сутрин.
— Една от причините да работя с теб е, че се справяш успешно в кризисни ситуации. Но подходът ти към тях е най-лошият, който някога съм виждала.
Мерлин не отговори, само я погледна за миг и продължи да върви. На петстотин метра от кораба той отново спря.
— Не ми харесва, така сме идеална мишена. Няма къде да се скрием, а пясъците не ни позволяват да бягаме бързо, ако се наложи.
— Колкото по-скоро се доберем до кораба, толкова по-малко ще се тревожиш за това — изтъкна Мишката.
— Не държа да ми пръснат черепа.
— Хрумна ли ти, че ако някой в кораба искаше да ни застреля, досега щеше да го е направил? В обсега сме на всяко оръжие с голям обхват, което познавам — метателно, лазерно, звуково или пък молекулярен разрушител.
Мерлин се намръщи.
— Права си.
— Сега по-добре ли си?
— Поне не се чувствам беззащитна мишена. Който и да търси момичето, няма нищо против да се доближим достатъчно, за да поговорим.
— А ако можем да се приближим толкова… — не довърши мисълта си Мишката.
Мерлин ускори ход.
— Да, определено се чувствам по-добре.
— Знаех си, че така ще стане.
Около триста метра от кораба магьосникът отново забави крачка.
— Сега пък какво има? — попита Мишката.
— Не виждам никого.
— И?
— Ако са вътре в кораба, те вече са взели момичето и нямат нужда от нас.
— Тогава защо не ни застреляха?
— Защо да поемат риска да не улучат от половин километър, когато могат да ни изчакат да стигнем до кораба и да ни пръснат главите от десет метра? — отговори Мерлин.
— Какво предлагаш да правим тогава — да стоим тук, докато умреш от топлинен удар?
— Не знам.
— Ами прави каквото искаш — рече Мишката. — Аз продължавам към кораба.
Мърморейки си под нос, Мерлин тръгна до нея. На около сто и петдесет метра от кораба Мишката спря, заслони очи с ръка и впери поглед напред.
— Какво има? — не издържа Мерлин.
— Не съм сигурна. Свети ми в очите, но… мисля, че виждам две тела пред входа на кораба.
— Движат ли се?
Тя поклати глава.
— Приличат на трупове.
— Това е лудост! — възкликна Мерлин. — Нямаме нито един ангел-хранител на тази планета, а и на
